Дженифър Донъли
Морска магия (40)

Трийсет и девет

Закривените зъби на паяка бяха на сантиметри от лицето на Сера. Алития изви глава и огледа Сера с осемте си черни очи.

— Най-сетне будна! Но сссамо кожа и косссти! — изсъска тя недоволно и мушна Сера със закривен нокът. — Няма месссо за Алития!

— Алития, моля те, чуй ме…

— Не! Ти чуй. Алития още не е готова да яде, но ссскоро, ссскоро ще е — каза паякът и потърка предните си два нокътя. — Алития ще донесссе храна. Ти ще ядеш. Лунни медузи, да. За да сссе закръглиш!

Паякът се обърна и затропа обратно.

— Чакай! — примоли се Сера. — Не можеш да ме убиеш! Аз съм Серафина, законната наследница на трона на Миромара!

Паякът размаха крак към Сера.

— Всссички така казват — изсъска тя, без дори да се обърне.

— Алития, моля те — опита пак Сера. Гласът й пресекваше. — Казвам истината! Вкуси кръвта ми!

— Ще я вкуссся, русссалке, ще я вкуссся.

После паякът продължи към далечния край на пещерата. Там проникваше светлина през една желязна решетка, която покриваше горния вход към леговището на паяка насред Колизея, откритата арена. Алития се изкатери по каменните стени и протегна крак през прътите на решетката.

Лови лунни медузи, каза си Сера.

Докато Сера отчаяно се опитваше да измисли начин да убеди паяка да не я изяжда, Алития изведнъж изпищя. В следващия момент Сера я видя да слиза бързо по стената.

След нея се спусна ярка светлина, която почти я удари, после избухна като бомба на пода на пещерата със съсък и бълбукане. Това принуди паяка да се скрие в другия край на пещерата.

През решетката паднаха още няколко бомби.

— Магмени глобуси — прошепна Сера.

След лавата се чуха смях и подигравки. Сера позна гласовете — бяха на гоблини-фойеркумпели.

— Помощ! — извика тя. — Има ли някой? Моля някой да ми помогне.

Гоблините избухнаха в още по-силен смях. Заимитираха виковете й за помощ, после метнаха още няколко магмени бомби.

Не мога да умра тук, не мога! — помисли си тя отчаяно. — Миромара има нужда от мен, приятелите ми имат нужда от мен, за да победят Абадон.

Тя си спомни видението, което Вража бе показала на нея и приятелките й — как Абадон разрушава Атлантида. Спомни си пожарите, писъците, кръвта. Толкова много хора бяха страдали и загинали тогава. Още толкова много щяха да загинат сега, ако Орфео успееше да освободи творението си.

Страхът на Сера се превърна в ярост. Тя започна да се мята, за да се освободи от пашкула. Само че единственото, което постигна, бе да се изтощи. Главата й увисна, беше останала без сили.

Жестоките гоблински гласове ехтяха в ушите й, в главата й. Присмиваха й се, че ще умре бавно и мъчително. После, отегчени от забавлението си, те се махнаха, а Сера чу друг глас.

— Принцесо Серафина? Възможно ли е това?

Сера спря да диша. Помисли си, че познава този глас, но се страхуваше да се надява, че е права.

— Фосегрим? — пробва тя.

— Да, аз съм! — викна той в отговор.

Старият й приятел, либер магът!

— Къде си? — извика Сера.

— Под теб — отвърна Фосегрим.

Серафина започна да се извива в опит да го види. Зърна го вляво.

— И ти ли си в пашкул? — попита тя.

— Точно така.

— Как се озова тук?

— С още няколко Черни перки ни заловиха в острокона в деня на завръщането на Валерио. Оттогава ме разпитват ездачи на смъртта месеци наред, но аз не им казах нищо. Трябва най-сетне да са разбрали, че няма смисъл да продължават и преди шест дни ме захвърлиха в леговището на паяка.

Сера знаеше твърде добре как разпитва затворници Трахо. Можеше само да си представи какво беше изтърпял храбрият стар човек.

— Фосегрим, ти… ти…

— Дали съм цял? — попита той. Последва кратко мълчание и после той довърши: — Да кажем, че оттук нататък ще ми е трудно да подреждам раковини по рафтовете.

— Пръстите ти… — задавено каза Сера.

— Да, дете. Някои отрязаха, други счупиха.

— Той ще си плати за това — каза Сера яростно, бясна на Трахо, че е наранил този мил, мъдър мъж. — Кълна се в боговете, че ще си плати.

Отново се опита да разкъса пашкула си, но без успех. Беше не само слаба, но и изгладняла.

— Фосегрим, знаеш ли откога съм тук?

— От пет дни. Алития те довлече в деня, след като довлече мен — отвърна Фосегрим. — Каза, че те намерила в някакъв тунел. През цялото това време беше в безсъзнание.

Което значи, че съм в Серулия от колко време? — замисли се Сера. — Осем или девет дни? Десет?

— Уплаших се, че си умряла, но Алития каза, че си пълна със скорпионска отрова. Беше ядосана. Искаше да те изяде веднага, но каза, че плътта ти ще горчи, докато не изчезне отровата. Боя се, че междувременно изяде нещо — някой — друг — допълни той.

— Теб заплашвала ли е да изяде?

Той поклати глава.

— Казва, че съм стар и жилав, държи ме тук за всеки случай. — Той се засмя. — Чувствам се като бонбон, който никой не иска, с морски таралеж в средата.

— Трябва да избягаме, преди да е изяла някой от нас, а нямам представа как може да стане това — каза Сера. — Само да беше тук мечът ми или кинжалът, щях да си проправя път навън.

Фосегрим прочисти гърло.

— Намирам, че успехът при бягството от затвор или в какъвто и да е друг случай всъщност опира до голяма степен до вярата.

Сера беше забравила за склонността на либер мага да разтяга локуми. Имаше си време и място за многословните му излияния, но това не беше то.

— Значи стига само да вярваме, че ще се измъкнем оттук, и ще се получи? — попита тя скептично.

— Точно така — отвърна Фосегрим. — Вярата води до действие, а действието води до успех. Ако не вярваш, че ще се измъкнеш оттук, ще се откажеш, няма да правиш нищо и ще висиш там безцелно в очакване на края. Но ако вярваш, че бягството е възможно, ще се мобилизираш и ще употребиш всички налични оръжия да извоюваш свободата си.

Сера подбели очи.

— Фосегрим, може да не си забелязал, но аз нямам никакви оръжия. Дори не мога да помръдна ръце. Намирам се в пашкул!

Фосегрим дълбоко въздъхна, както правеше често в острокона, изправен пред някой особено неподатлив ученик.

— Не е ли странно, че създанието, което вдъхва такъв смразяващ страх в повечето хора, поне в настоящия момент само е обладано от страх? — попита той и кимна към решетката.

Гоблините си бяха отишли, но Алития все още стоеше свита в ъгъла, където се бе спасила от тях, и съскаше.

— Четири хиляди години анарахната изпълнява задачата, с която я натоварила Мероу: да проверява кой заслужава трона — продължи той, без да сваля очи от паяка. — Въпреки това е жертва на унижения. На подигравки. Затворена в тъмна пещера под дъното на морето. Що за отплата след хилядолетна вярна служба? Имаш оръжие, дете. Не го ли виждаш?

Серафина се готвеше да заспори, когато отново чу гласа на Вража в главата си, както се случваше толкова често в трудни моменти. Няма нищо по-силно от любовта.

Любов. Лесно беше да обича Махди, приятелите си, поданиците си. Много по-трудно беше да почувства любов към огромен бронзов паяк, който искаше да я изяде.

И все пак Сера разбра какво се опитва да каже Фосегрим — че дори анарахната като всяко живо същество заслужава мило отношение. Уважение. Дори любов.

Сера трябваше да се опита да го направи. Нямаше избор.

Любовта бе единственото й останало оръжие.