Дженифър Донъли
Морска магия (56)

Петдесет и пет

По-силна болка не беше изпитвал никога.

Всеки дъх, който си поемеше, раздираше дробовете му. От разкъсаната му плът по строшените му ребра течеше кръв.

През червената мъгла на агонията той чу нещо. Туптене, бавно и усилно. Звукът на собственото му сърце, което се опитваше да бие.

Времето забави ход. Образите пред очите му се размазаха. Резки думи, казвани и изкрещявани, се проточиха до безкрайност. Не ги разбираше.

Вдигнаха го нечии ръце и му причиниха нова болка. Навсякъде ехтяха викове. От тавана блестяха светлини.

После пред очите му се появи лице, първо размазано, после ясно.

Сера. Беше жива.

Облекчението го обгърна като ласкава вълна, която започна да отмива болката му. Беше се стрелнал между Сера и харпуна на Лучия. Беше я спасил. Само това имаше значение.

Сега той усети как тя взима ръката му в своята и я стиска. Той също стисна. Тя плачеше, но се опитваше да се усмихне.

— Дръж се, Махди. Моля те, дръж се — хлипаше.

Толкова много неща искаше да й каже, но не можеше да накара думите да излязат. Искаше да й каже, че ще се оправи. Че е смела и силна. Искаше да й каже колко я обича.

Туптенето в ушите му заглъхна. Зрението му отново се замъгли.

— Не! — изпищя Сера. Вдигна поглед към някого. В стаята имаше хора, които той не познаваше. Носеха маски и ръкавици.

— Помогнете му! Направете нещо! — извика тя.

Обърна се пак към него, с ужас в очите.

— Махди, не — умолително изплака тя. — Не си отивай. Моля те, моля те, недей…

Туптенето се забави. Очите му се притвориха.

— Mērē dila, mērē ātmā — прошепна той. — Завинаги… Туптенето на смелото сърце на Махди се ускори, прекъсна и накрая спря.