Дженифър Донъли
Морска магия (17)

Шестнайсет

— Meu deus, как смърди само това блато! — прошепна Ава.

Бебе се съгласи с ръмжене. Той плуваше на няколко метра пред Ава. Тя винаги познаваше къде се намира рибката по звуците, които издаваше.

Вонята на разложение ги обгръщаше. Ава се опита да се самоубеди, че идва от гниещите кипарисови иглички, които падаха във водата. Но миризмата бе толкова силна, че приличаше на живо същество, което се движи около нея.

Те са, Оква Нахоло, помисли си тя. — Приближавам ги.

Колкото по-дълбоко в Паешкото царство навлизаше Ава, толкова по-отчетливо долавяше присъствието им. След престоя й при йелите и след кръвния обет, способността й да усеща нещата беше нараснала. Сега можеше да чува лъжата в нечий глас, без значение колко усърдно се опитваше говорещият да я скрие. Можеше светкавично да различи приятеля от предателя. Сякаш сърцето й бе развило свое собствено зрение, много по-проницателно от това на очите.

Тя бе видяла добротата у Манон Лавьо, въпреки че блатната кралица се бе опитала да я скрие. Ава я разбираше. Животът в блатата бе опасен и понякога оцеляването на една русалка зависеше от способността й да маскира себе си, дома си и сърцето си.

Само че не доброта усещаше в момента Ава.

Един стар фермер на име Амос, който живееше в една барака на границата на Паешкото царство, й бе разказал за Оква Нахоло. Беше ги виждал. Не директно, защото това би го убило, а с крайчеца на окото си.

Амос беше чувал легендата за Оква Нахоло, разказвана от индианците терагоги, и я беше споделил с Ава.

Преди векове един жесток воин от племето чокто на име Нашоба подкупил бога на нощта да покрие земята с мрак за половин година. Под покрова на мрака, Нашоба и последователите му убили вожда на племето и поробили членовете му. Когато дългата нощ най-сетне свършила, слънчевият бог видял какво е сторил Нашоба. Помолил брат си, вятъра, да завърже ръцете на убийците и да ги бутне в блатото, където те се издавили. За да се погрижи никога да не избягат, богът на вятъра смесил кипарисови клонки с блатна кал и костите и зъбите на умрели животни и направил от тях огромни паяци, които заселил по бреговете на блатото.

Оква Нахоло значеше „бели хора от водата“ на езика чокто, беше казал Амос на Ава. С времето блатото бе разложило плътта на воините и ги бе превърнало в скелети. Но под оглозганите ребра продължаваха да бият подути, черни сърца. Тези сърца и спомените за злините, които пазеха, убиваха всеки, зърнал духовете.

— Връщай се обрати о, глупаво дете! — бе казал Амос на Ава. Но тя отказа, затова той й приготви малко храна, даде й крака от алигатор, който пазеше за късмет, и я изпрати по пътя й.

Това бе станало преди едно денонощие. Съдейки по засилващата се воня на леш, Ава реши, че е навлязла дълбоко във водите на Оква.

— Готов ли си? — прошепна тя на Бебе.

След кръвния обет Ава бе придобила малко от таланта на Линг с чуждите езици. Веднага го бе вкарала в употреба, в опит да се разбере с малката пираня, но тъй като звуците, които издаваше Бебе, бяха най-вече скимтене, ръмжене и лай, тя се затрудни. Въпреки това, той разбираше Ава. Когато му изнасяше.

— Не забравяй да плуваш ниско над дъното — напомни му тя. — Пъхни се между корените на кипарисите възможно най-бързо и каквото и да правиш, тапо, не ги поглеждай. Идват. Бързо!

Бебе направи два кръга около Ава, гризна я по ухото в знак на обич и се стрелна напред.

— Велика Нерия, опази го — прошепна Ава.

Оква Нахоло нямаше да видят рибката, това все беше нещо. Бебе беше невидим. Поне така се надяваше Ава. Тъй като самата тя не виждаше, не можеше да бъде сигурна. Беше му дала перлата невидимка, дадена й от Вража.

— Дръж я в уста — беше му казала. Той веднага бе глътнал перлата. С въздишка, Ава бе изпяла заклинанието. Оставаше й да се надява, че всичко ще бъде наред.

Невидимостта щеше да му помогне, както и собственото му лошо зрение. Очите на пираните, знаеше Ава, бяха от двете страни на главите им, което означаваше, че не виждат право пред себе си. Това сляпо петно щеше да го опази от Оква Нахоло, ако се приближиха направо. Само че, рано или късно, духовете щяха да я обградят. С малко късмет, дотогава Бебе щеше да е стигнал до корените на кипарисите и да е в безопасност. Щом намереше онова, което му бе казала да намери, той щеше да затвори очи и да се върне при нея, ориентирайки се по звуците. Това нямаше да е кой знае колко трудно, тъй като пираните имаха чудесен слух.

Щом Бебе заплува, Ава ги усети — усети такава мощна вълна отчаяние, че й стана зле. Стомахът й се обърна. Тогава проговори глас.

— Изгуби ли се, русалке?

Гласът бе любезен, но Ава усети мрака под него. Глас, какъвто можеш да чуеш, ако плуваш твърде дълго по някое пусто течение или свиеш в погрешната посока. Когато е твърде късно да се върнеш. Да извикаш за помощ.

Не показвай страх — каза си Ава и се обърна към създанието, което бе проговорило.

— Много си сладък, амиго, мерси, че попита! — пропя тя, притиснала ръка към гърдите си. — Наистина се изгубих. Така приятно си плувах из блатото, а сега се опитвам да се върна в Залива и май съм направила погрешен завой, защото, я виж къде стигнах! А сега се появи ти. Така де, на това му викам аз късмет!

Ава бърбореше, без да спира. Трябваше да говори, за да даде на Бебе време да открие талисмана на Никс. Такъв беше планът.

Ава щеше да отвлече вниманието на Оква Нахоло, а Бебе щеше да потърси пръстена с рубина. Мероу бе дала талисмана на духовете, за да се погрижи никой никога да не го вземе. Оква без съмнение го бяха скрили добре, но пъргавата малка рибка с лекота можеше да се провира през преплетените кипарисови корени.

— Може би и аз ще мога да ти помогна да откриеш пътя обратно — каза нов глас.

— Това ще е страхотно, тапо! — рече Ава. Вонята стана толкова силна, че я задуши.

Хайде, Бебе! — безмълвно призова тя пиранята. — Къде си?

— Тук имам една карта, но мисля, че ще трябва да си свалиш очилата, за да я разчетеш — чу се трети, копринен глас.

Ава се престори на разочарована.

— Съжалявам, querida, обаче картата не ми върши работа. Сляпа съм като мида. Дали не можете, хм, да ми кажете посоката?

Къде, за Бога, е Бебе? — зачуди се тя. Започваше да се паникьосва. — Ами ако не намери пръстена?

Температурата на водата в блатото падна още по-ниско. Оква се бяха разгневили. Ава го усещаше. Продължиха да говорят, но макар гласовете им да бяха все така любезни, под тях се долавяше стоманено острие. Дойдоха още. Скупчиха се по-близо до нея. Тя започна да губи самообладание, но после се сети, че ръцете им са вързани.

Докато бърбореше, я удари нова вълна на отчаяние. Последва я пристъп на паника. Лавина от страх. Тя не знаеше откъде идват тези чувства. Докато се бореше с тях, думите й заглъхнаха и тя започна да вижда образи в съзнанието си. Единият беше на терагог, който бяга от нещо. Друг бе на жена, коленичила, молеща се на някого. Трети образ показа крещящ мъж.

Ава затаи дъх, когато разбра, че усеща онова, което бяха усетили и видели жертвите на Нашоба в мига преди да ги убие. Оква Нахоло не можеха да я убият, използвайки очите й, затова използваха сърцето й.

— Има ли проблем? — попита един от тях със сладникава загриженост. — Изведнъж пребледня!

Ава не можеше да продума. Виденията ставаха все по-страшни. Сякаш виждаше смъртта на всяка една от жертвите на Нашоба. Стенейки от болка, тя потъна към дъното. Гъстата кал я засмука. Вече не я интересуваше пръстенът. Не я интересуваше дали ще живее, или ще умре. Искаше само страданието да спре. Не искаше да чувства болката и ужаса на жертвите. Не искаше да чувства нищо.

Но почувства нещо. Пронизваща болка.

Не в сърцето.

В гърба.