Дженифър Донъли
Морска магия (11)

Десет

Паяжините висяха ниско над блатото, изплетени между дърветата като гигантски бели хамаци.

Създанията, изплели мрежите, всяко с размерите на едро куче, тичаха напред-назад над мътната вода и проверяваха мрежите си с надеждата да открият някоя злополучна птица, тлъст енот или сочен човек.

Но не свирепите арахниди търсеше Манон Лавьо в Паешкото царство.

— Къде си, дете? И вие къде сте, проклети водни дяволи? — мърмореше тя, взряна във всевиждащия камък.

— Манон Лавьо, какво, по дяволите, правиш? — извика Жан Лафит, с което стресна блатната кралица. Тя си мислеше, че е сама. — Да не си полудяла? Ами ако зърнеш някой от Оква?

— По-неспокоен си от жаба в гювеч, Лафит — рече Манон в опит да го накара да си иде. — Няма да зърна Оква, не и отблизо. Ще видя само образ в камъка.

— Никой, погледнал Оква Нахоло, без значение по какъв начин, не доживява да разкаже за случката — злокобно изрече Лафит и размаха украсен с пръстен пръст пред лицето й. — Играеш си с огъня, ето какво правиш.

— Ти си най-нервният пират, когото съм срещала! Мълчи сега! — сопна се Манон. Беше я ядосал. Беше я и засрамил. Тя не искаше нито той, нито някой друг да знае, че се притеснява за Ава.

— Защо те интересува какво ще стане с тази глупава русалка? Само неприятности можем да чакаме от нея! — отяде й се Лафит. — Напоследък не си на себе си. Да не се разболяваш?

Манон не отговори. Вместо това се замисли. Замисли се за хора, които бяха готови на всичко за власт и богатство. Беше виждала как терагогите разкопават безценните й блата, как замърсяват водите им и убиват редките видове, които живееха в тях. И този побойник Валерио, в Миромара… той беше морски човек, но точно толкова лош, колкото гогите. И Трахо. Те щяха да унищожат света и всичко в него за някой по-голям замък, за по-лъскава карета или за сандък, пълен със злато.

Манон се бе нагледала на какво ли не в живота си и бе закоравяла, бе станала цинична. Бе спряла да помага на другите, защото толкова малко от тях заслужаваха помощ. Но въпреки всичко все още вярваше в нещо от все сърце — че е тук, за да защитава блатото и да го предаде на следващите поколения, точно както нейните предци го бяха опазили за нея.

Тя знаеше, че животът й е дар, който някой ден ще трябва да върне. Хорок щеше да отнесе душата й. Блатото щеше да вземе плътта и кръвта й. Щеше да ги изсмуче, за да нахрани създанията, обитаващи мътните му води, точно както същите тези създания бяха хранили нея.

Така работеше природата. Такъв беше кръговратът на живота. А сега това нещо, това чудовище, този Орфео, искаше да наруши кръговрата. Защото беше арогантен и егоистичен и не можеше да приеме, че съпругата му е смъртна, както и самият той. Е, може би бе крайно време да се научи.

— Манон? Манон Лавьо, оглуша ли? Зададох ти въпрос!

— Да, Лафит — рече Манон. — Болна съм. Смъртно болна.

— Какво ти е? Пиявична треска? Какво те боли?

— Сърцето.

Призракът скръбно поклати глава.

— Това не е хубаво. Пътник си.

— Може и така да е. Но ако ще пътувам за Отвъдното, ще взема още няколко души с мен — решително каза тя.

Призовала всичките си сили за съсредоточаване, тя отново се взря в камъка. Не виждаше никакви водни духове, което бе хубаво. Но не виждаше и Ава, което не беше хубаво.

Откакто бе чула разказа на русалката, Манон бе завладяна от чувство за дълг към момичето. Искаше да я защити, да й помогне да успее в начинанието си. Най-вече защото бе почувствала близост към Ава, но и защото, защитавайки нея, щеше да защити блатото и всичките му обитатели от Орфео.

Манон знаеше, че Трахо не е хванал Ава, защото неговите хора бяха в Тъмноводието. Беше ги видяла в камъка преди няколко мига и добре се беше посмяла за тяхна сметка.

Проблемът беше, че когато ставаше дума за Оква, Манон дори не знаеше какво да търси. Не съществуваше тяхно описание, защото нямаше същество, оцеляло след срещата си с тях. Тя продължи да се взира в тъмните води на Паешкото царство и изведнъж погледа й привлече сребрист проблясък.

— Обзалагам се, че това беше зъбестата й пираня — зарадва се тя. Фокусира се върху проблясъка и видя, че наистина е Бебе. Един слънчев лъч бе пробил листака на дърветата и се отразяваше в люспите му. Рибката плуваше около Ава, с оголени зъби, готова да се хвърли на всичко, което се движи.

Манон въздъхна с облекчение и започна да напява с нисък, напрегнат глас. Призова амулетът гри-гри, който бе направила за Ава, да си свърши работата.

Гри-гри духове, чуйте зова ми,

дошъл е враг насред дома ни.

Речна русалка иска той да нарани,

тръгнете с нея, разплетете злите му козни.

 

Магия сложих във вързопа,

на русалката да запази живота.

Възел завързах да запази мощта

на даровете, подарени от създанията на нощта.

 

Нокът черен от бухала мой брат,

на койота зова сред пустинния прах.

Бял зъб от алигатор, чедо на водата,

език от пепелянка, познал и истината, и лъжата.

 

На нощната птица и дайте крилете,

да не я чуят и видят враговете.

Тъй както плячката не подозира своята съдба,

преди ноктите да се забият във гърба.

 

На брат Койота й дайте хитростта,

да вижда тя къде се крие опасността.

На брат Алигатора й дайте способността,

безмълвно да се слива с околността.

 

Но най-вече от сестра-Змия,

на двойния език талантът дайте й сега.

Лъжите за чудовищата, истината за добрите,

във себе си да вярва, както във водите.

 

Вървете, духове, сега, молбата изпълнете,

на русалката с магията си мощна помогнете,

на злото попречете да завихри водата,

пазете русалката, и телом, и с душата.

Когато свърши заклинанието си, Манон се облегна назад. Каза си, че гри-гри ще е достатъчен, че ще опази русалката.

— Силен го направих — прошепна тя. — Няма жива русалка, която да може да направи по-силен амулет.

Почти бе успяла да си повярва, когато се появи онзи, измъкна се изпод плетеницата кипарисови клони, само на няколко метра пред Ава.

Очите на Манон се разшириха. Ръцете й се вкопчиха в облегалките на трона. И тогава блатната кралица, която бе ви дяла не едно и две страшни неща в живота си, запищя.