Дженифър Донъли
Морска магия (6)

Пет

Сера седеше сама до широката каменна маса в пещерата, която служеше за щаб на Черните перки. Масажираше слепоочията си и примижаваше от болка. Главоболията бяха зачестили и се бяха засилили след срещата й с неките. Днес главата й направо щеше да се пръсне.

На масата лежаха десетки листове водораслов пергамент — поръчки за стоки, разузнавателни доклади, инвентари. Между тях бяха пръснати раковини със съобщения. В другия край на масата лежеше разтворена огромна карта на подводните царства. Неприятно голяма част от нея бе покрита с черупки от каури, обозначаващи разположението на войските на чичо й.

По-рано с Дезидерио и Язид бяха спорили по най-сериозния проблем, пред който се бяха изправяли Черните перки досега: къде да атакуват първо. Серулия, седалището на Валерио? Или Южното море, където бе затворен Абадон? Не бяха успели да постигнат единодушие. Дезидерио беше за Серулия. Язид — за Южното море. Предвид липсата на оръжия и храна за Черните перки, и двете алтернативи звучаха като самоубийствени мисии в ушите на Сера.

От устните й се откъсна дълга, тежка въздишка. Тази вечер се чувстваше отчаяна. Сама. Победена дори преди да е започнала битката. Планове, стратегии, тактики… без значение колко внимателно ги обмисляха и изпълняваха, Валерио винаги беше с един мах пред тях — прекъсваше снабдителните им линии, саботираше съюзи, поставяше препятствия пред нея на всеки ъгъл. Бяха минали седмици, откакто бе говорила с Ава и Астрид. Дали Валерио ги бе пленил? Притесняваше я и София, един от най-добрите й бойци и отличен стрелец. Сера тъкмо я бе изпратила заедно с Тотшлегер, един от гоблинските командири, да се срещнат с неките. Щеше ли да успее София да достави оръжията за Черните перки в лагера? Или ездачите на смъртта щяха да я нападнат от засада?

Играй с мисъл за цялата дъска, не само за отделната фигура. Измъчвай противника с умни, далновидни ходове. Пази се от шах. Сера знаеше всичко това, но да го знаеш и да го направиш бяха две различни неща. Тя спря да разтрива слепоочията си. Масажът не помагаше. Знаеше от какво са главоболията. Всеки път, щом помислеше да прати войската си в битка — без значение дали в Серулия, или в Южното море, в съзнанието й изплуваше един и същи образ: ръката й, покрита с кръв след срещата с неките.

— Знаех си, че не спиш — каза глас и спаси Сера от болезненото видение. — Не е хубаво. Почти два сутринта е. Трябва да поспиш.

Беше Линг, която се носеше пред входа на пещерата. Сера й се усмихна изморено.

— Тревогите не помагат да заспиш.

— Чакай да позная… Валерио — рече Линг и заплува към масата.

Сера кимна.

— Вече шест пъти ни напада. Всеки път явно знае точно къде ще са моите бойци и кога точно ще бъдат там, благодарение на шпионина си. Източва ни кръвта, Линг, а аз го оставям да го прави. Защото не знам как да разкрия шпионина. Не знам как да го спра. Не знам какво правя.

— Не говори така. Дори не мисли така, иначе Валерио ще победи — скара й се Линг. — Трябва да продължиш да вярваш в себе си, Сера. Трябва да имаш вяра.

Сера се засмя безрадостно.

— Как, Линг? Как да имам вяра? Вече се съмнявам във всяко решение, което взимам.

— Няма страшно — рече Линг. — Това е нормално.

Сера я изгледа недоверчиво.

— Така ли?

— Да. Не съмнението е най-големият враг на вярата, а увереността. Лесно е да вярваш в себе си, когато имаш причини за това. Работата е да повярваш в себе си, когато нямаш никакви причини за това. — Линг протегна ръка и я сложи върху ръката на Сера. — Ще се справиш.

— Става все по-трудно, вместо по-лесно. Нямаш представа какво е. Да управляваш, да отговаряш за толкова много човешки животи…

— Права си, нямам представа. Но познавам теб.

В гърлото на Сера се появи буца. Тя стисна ръката на Линг. Имаше късмет с такава приятелка.

— Благодаря ти, че ме изслуша — каза тя. — Винаги си на разположение, когато имам нужда от теб.

Линг също стисна ръката й.

— И винаги ще бъда — каза тя и пусна Сера. — Сега обаче искам да ме изслушаш. Имам идея. Затова съм тук. Измислих начин да хванем шпионина.

Сера се ококори.

— Какъв?

— Измама. Доста мащабна. За да стане, трябва да взема за малко топката мозайка на Сикоракс.

Сера премигна онемяла. Когато намери гласа си, попита:

— Линг, да не си откачила?

— Не, не съм. Топката ми трябва, Сера — настоя Линг.

— Линг, тя е талисман. Дар от бог. Безценна е и много мощна и чичо ми и Орфео избиха хиляди, за да се доберат до нея. Те не знаят, че е у нас. Само най-близкото ми обкръжение знае. Ако шпионинът открие…

— Шпионинът трябва да открие.

— Какво? — попита Сера, вече убедена, че Линг наистина си е загубила ума.

— Въпреки всичките ни усилия, досега не успяхме да разкрием шпионина — каза Линг. — Затова ще накарам шпионина сам да се разкрие.

Сера поклати глава.

— Няма начин — рече тя. — Не мога да ти позволя да вземеш топката. Прекалено е рисковано.

Линг се наведе към нея.

— Преди минута ми говореше как Валерио ни източва кръвта. Той прави много повече от това. Готви се да ни нанесе последния удар.

Думите на Линг блъснаха Сера като бурен вятър. Бяха жестоки и ужасяващи. По-лошото обаче бе, че са верни. Тя реши да изслуша приятелката си.

— И какво точно смяташ да правиш с топката мозайка? — попита тя.

— Ще пусна слух — отвърна Линг. — Сикоракс е била върховният съдия на Атлантида, нали така?

Сера кимна.

— Ще разпространя слух, че сме намерили топката и в нея има нещо, което Сикоракс е ползвала, за да отсее невинните от виновните.

— Но ние не знаем какво има вътре — обърка се Сера. — Никой не знае. Защото мозайката не е наредена. Само си мислиш, че вътре има нещо.

— Няма значение какво си мисля аз — нетърпеливо каза Линг. — Не разбираш ли? Важното е какво ще си помисли шпионинът.

Сера разбра.

— Мисля, че разбирам накъде биеш — каза тя, а перките й настръхнаха от вълнение.

Линг се наведе напред.

— Аз съм всегласна — каза тя. Очите й блестяха от нетърпение. — Моят дар е общуването. Само че понякога, за да общуваш, е нужно да слушаш, вместо да говориш. В момента съм наострила уши за гласа на някой, който страда.

— Продължавай — каза Сера. Не беше съвсем сигурна за какво говори Линг.

— Болката има нужда да говори — продължи Линг. — Има нужда да бъде чута. Ако не излезе навън, ще продължава да расте и да измества доброто и красивото, докато не запълни цялата душа. Сигурна съм, Сера. Случи се с майка ми. Толкова я болеше след изчезването на баща ми, че обърна гръб на всички, включително и на мен.

— Не знаех — каза Сера. Когато Линг пристигна в лагера, току-що бе избягала от затворнически лагер и носеше топката мозайка, но дума не беше споменала за майка си.

Линг се усмихна тъжно.

— За някои неща е трудно да се говори, дори за всегласна. Накрая успях да установя връзка с нея, но едва след като се научих да разбирам болката й. Сигурна съм, че и шпионинът изпитва болка. Онова, което прави — лъже, мами, предава приятелите си, идва от тъмно място. Болката му иска да говори, Сера. Ако успея да я изкарам на бял свят, ще трябва само да слушаме.

Сера си спомни как Вража й бе казала: „Помагай на Линг да пробива мълчанията“. Линг бе успяла да пробие мълчанието на майка си и бе придобила знания и мъдрост. Сега се опитваше да пробие мълчанието на шпионина.

Планът на Линг бе опасен, но да оставят шпионина да действа свободно, бе още по-опасно.

— Добре — каза Сера накрая. — Топката мозайка е твоя.

Тя стана и заплува към една ниша в стената на пещерата, където държеше талисманите, които тя и приятелките й бяха намерили: топката на Сикоракс, синия диамант на Мероу, монетата на Пира и лунния камък на Нави. Тя свали заклинанието, което правеше нишата невидима, и извади топката.

Древният талисман натежа в ръката й. На повърхността бе гравиран феникс. Цялата топка бе от бял корал и съдържаше сфери в други сфери. Във всяка имаше дупка. За да се нареди мозайката, трябваше дупките да се подредят в редица. Така щеше да се разкрие какво има в сърцевината на топката.

Сера подаде безценната топка на Линг.

— Благодаря ти — каза Линг. — И за талисмана, и за доверието.

— Открий го — отвърна Сера. — Моля те.

— Ще го открия, обещавам — каза Линг. После отплува от пещерата, свела глава към топката, прехвърляйки я от ръка в ръка.

Сера се загледа след нея, свъсила чело от притеснение. Трябва й време, за да осъществи идеята си, помисли си. — А ние нямаме никакво време.

Забола поглед в топката, Линг буквално се блъсна в един морски човек и един гоблин, които патрулираха из лагера. Тя се извини, а двамата войници я попитаха какво прави. Бяха достатъчно близо до пещерата, че и Сера да чуе разговора.

— Сред нас има шпионин — каза Линг с мрачен глас.

Мъжът стисна арбалета си. Гоблинът изруга.

— Серафина иска да го разкрие толкова отчаяно — продължи Линг, — че ми даде това…

Тя вдигна топката.

— Какво е това? — попита гоблинът и огледа предмета.

— Мощен, безценен талисман, даден на Сикоракс, една от маговете на Атлантида, от боговете — обясни Линг.

Гоблинът подсвирна. Мъжът вдигна вежди.

— В него има нещо, наречено Стрела на справедливостта, което може да каже кой е невинен и кой — виновен — продължи тя. — Ако успея да наредя мозайката, Стрелата ще ни посочи шпионина.

— Много си падам по главоблъсканици — рече нетърпеливо гоблинът. — Дай да пробвам.

С дългите си нокти той започна да върти вътрешните сфери, но не успя да ги подреди в редица.

— Дай я на мен — рече морският човек. Но и той не успя да нареди мозайката.

Линг въздъхна неспокойно, когато й върна талисмана.

— Трябва да намеря начин да я наредя. Ще поразпитате ли кого го бива с мозайките? Кажете им да дойдат при мен. Всички. От това зависи животът ни.

Войниците казаха, че ще го направят, и продължиха обхода си. Линг заплува в обратната посока. Не след дълго патрулът срещна друга двойка войници и спряха да си поприказват. Сера не чуваше какво казват, но видя, че сочат към Линг. Втората двойка заплува към нея.

До сутринта целият лагер ще говори за шпионина и Стрелата на правосъдието, помисли се Сера. — Богиньо Нерия, нека всичко да е за добро.