Дженифър Донъли
Морска магия (76)

Седемдесет и пет

Сера виждаше разтревожените, извърнати нагоре лица на хора и гоблини, които оглеждаха водите над Карцерон.

Язид първи ги видя. Ухили се.

— Ето ги! — извика той и посочи.

Сера, Астрид, Нийла и Ава преплуваха над затвора и се спуснаха в лагера. Сложиха кесиите с перли на земята, а войниците се втурнаха към тях.

— Успяхте ли… — започна Язид.

— Успяхме — отвърна Нийла.

Цялото тяло на Язид се отпусна от облекчение. Той прегърна силно сестра си.

— Много ме беше страх, че няма да успеете.

— Сериозно ли, Яз? — попита Нийла, явно трогната.

Язид моментално смени тона.

— Ами, хм… имам предвид, че би ме било страх. Ако не бях толкова корав и готин.

Нийла се разсмя.

— Моля ви, кажете ми, че Линг е добре — попита Сера с тревога в гласа.

— Добре е — каза Линг и доплува до групичката. Лина й помагаше. — Доста ме боли, но съм добре.

Тя вдигна чистата риза, в която се беше преоблякла. В долната част на гръдния й кош се виждаше дълга, назъбена редица шевове.

— Двайсет и два — каза тя. — Лина се справи страхотно.

Лина се усмихна свенливо, поласкана от добрите думи.

Кора и двама аскари бяха наблизо.

— От това ще остане прекрасен белег — отбеляза Кора със завист. После се обърна към Сера.

— Чудовището… наистина ли е мъртво?

— Мъртво е — отвърна Сера.

Кора отметна глава назад и нададе пронизителен победоносен вик.

После си свали кораловата гривна, на която бяха отбелязани всички устобръсначи, убити от нея, и я сложи на ръката на Сера.

— Добра работа, сестро аскара — каза тя. Допря чело до това на Сера и я прегърна силно.

Сера отвърна на прегръдката, почерпи сила от безстрашната кралица-воин.

— Благодаря ти — каза след малко. — Нямаше да се справим без теб.

После пусна Кора. Хиляди изтощени, изпити лица бяха обърнати към нея. Войниците се бяха събрали в полукръг пред Карцерон.

Сера застана пред тях.

— Абадон е мъртъв! — извика тя и вдигна юмрук високо във водата.

Над събраното множество гръмнаха радостни възгласи. Войниците вдигнаха копията и мечовете си и започнаха да си хвърлят шлемовете. Възгласите не спряха дълго време, минута след минута, докато Сера не вдигна ръка за тишина.

— Едно огромно зло заплашваше света ни! — извика тя. Гласът й звънна във водата. — Благодарение на вас, злото го няма. Морски хора, гоблини, морски създания, дори човеците се бориха заедно и даже умираха заедно за тази победа. Благодарение на вашата смелост и сила, Орфео и Абадон са победени. Благодарение на вашата любов към моретата и пресните води, обитателите им вече не са заплашени от унищожение. Дължа ви своята благодарност, уважението си и любовта си. Ще се погрижим за ранените, за мъртвите и след това ще се грижим един за друг. Завинаги, от днес нататък и до края на света. Миромара, Матали, Ондалина, Атлантика, Кин и Пресноводието заедно с нашите съюзници гоблини, заедно с тролските кланове и всички морски създания, малки и големи, с Хищниците и Воините на вълните, никога няма да забравим как алчността и жаждата за власт почти доведоха света ни до пълното унищожение. Обещавам ви, кълна се в живота си, че с помощта на водачите на всички морски царства ще се погрижа между нас да се възцарят мир и хармония. Бъдещето ни, бъдещето на общия ни дом зависи от това.

Отново се разнесоха възгласи. Войниците се прегърнаха и после се върнаха към трудната задача да се погрижат за ранените и да съберат телата на загиналите. Докато всички се пръскаха по задачите си, над главите им се появиха Сето Роркал и неговите гърбати китове. Спуснаха се надолу и започнаха да бутат стените на Карцерон с глави. Древните камъни заскърцаха и застенаха, преди да се предадат и да се срутят на морското дъно.

— Всичко свърши — каза Гарстиг. — Най-сетне.

— Почти, но не съвсем — отбеляза Сера.

Тя се обърна към Ава, но Ава отговори на въпроса й, преди да го е задала.

— Да, идва — каза тя. — Усещам го.

След миг пред тях доплува величествен колекант, с дълго, сиво тяло, изпъстрено със сребристи петна. Над множеството се спусна почтително мълчание. Всички наведоха глави.

Огромната риба ги огледа и после с глас, древен като времето, каза:

— Ти ме призова, Астрид Колфинсдотир. Къде е душата, която желаеш да ми предадеш?

— Тук има много души, които искаме да ти предадем, велики Хорок — отвърна Астрид. — Откраднати души, които от столетия копнеят да намерят убежище при теб.

— Ще ги приема — каза Хорок.

Астрид и Нийла вдигнаха четирите кесии с перли и заплуваха към Хорок. Сложиха ги на дъното пред него и ги отвориха. Перлите меко сияеха.

Хорок внимателно събра всичките в широката си уста. Колкото и перли да изчезваха зад зъбите му, устата му така и не се напълни. Имаше място за всички.

— Сега са щастливи — прошепна Ава.

— Има и още една — каза Астрид.

Хорок кимна.

— Тази душа ме избягва от столетия, но най-сетне дойде и нейното време.

Астрид доплува до трупа на Орфео. Угаси огъня, който беше запалила, и се надвеси над тялото. С безкрайна предпазливост, за да не докосне перлата, тя хвана кожената връв, на която бе закачена, и я занесе на Хорок. Пусна единия край на връвта и остави перлата да се изхлузи от другия. Хорок я хвана, преди да падне, и се приготви да си тръгне.

— Хорок, чакай… — спря го Астрид.

Колекантът спря. Обърна се към нея.

— Колфин… аз… нямах време… — заекна тя с очи, пълни със сълзи.

Сера застана до нея.

— Майка ми и баща ми… — започна тя с пресеклив глас. — Така и не успях да се сбогувам. Не успях да им кажа…

— Те знаят, деца — каза Хорок. После погледна към Бека. — И Абигейл, и Матю знаят. Само тялото умира. Любовта продължава да живее.

След тези думи, с плавно движение на опашката, колекантът отплува.

— Абигейл и Матю? — повтори тя и хвана Бека за ръката. — Родителите ти?

Бека кимна. Ава я прегърна през раменете. Астрид хвана Бека за другата ръка. Нийла се хвана за Сера и Ава. Бяха окървавени, покрити с белези, но кръгът на сестринството им оставаше цял.

— В края на краищата Орфео получи каквото искаше — каза Астрид, докато всички гледаха как Хорок се отдалечава. — Най-сетне ще се събере с любимата си Алма.

Сера искаше да благодари на приятелките си, да им каже колко много значат за нея, но сърцето й бе толкова преизпълнено с емоции, че не можеше да говори. Затова тя си пое дълбоко дъх и запя.

Как да ви кажа, дъщери магични,

сестри мои кръвни, обични,

благородни, храбри, светли като ден,

колко много значите за мен?

Спомняте ли си историята как започна тя?

Зовът неустоим, като огромна приливна вълна

във сън явил се, в спящото съзнание,

изпратен от онази, що притежаваше познание.

Безмилостна на вид, но пълна с добрина

показа ни Орфео, разказа ни жестоката му съдба.

За създанието, в страх и мъка сътворено,

във тъмния леден затвор потопено.

Тя каза ни, че ще го победи една

и сетне ни отправи горещата молба:

Преборете злото и спасете нашите води,

единни бъдете, магови дъщери.

Да станем едно, водите да спасим?

Това тогава ми се стори блян непостижим.

Бъди смела, рече ми тя, стани на себе си господар

и заедно с товара тежък ми даде и дар.

Пет русалки верни, смели — безценна компания,

сред които понявга избухваха пререкания.

Там, в пещерите, преди приключенията опасни

не подозирахме дори как заедно ще пораснем.

Бяхме пострадали, сълзи горчиви проляхме,

криехме болка, надежда, от страхове се тресяхме.

Но лека-полека доверие се зароди,

започнахме да вярваме една на друга, на себе си дори.

След тежки изпитания, след загуба и гняв,

сърцата ни разбити бяха, владееше ни страх.

Но на приятелството магията ни научи,

че от разбито сърце цяло може да се получи.

Приятелства, родени в лесни времена,

не биха устояли на гибелна вълна.

Но връзка, изкована в болка, във страдание

на бури силни устоява и на урагани.

Боговете само знаят след време

коя от нас по какъв път ще поеме.

Но зная аз, че докато дишам,

сестри, другарки, приятелки ще ви наричам.

Едно сърце, една душа, това сме ние,

кръвни мои сестри, като морето, дето бреговете мие.

Последните ноти от песента на Сера се издигнаха във водата.

Ясни и чисти.

Безупречни и верни.

Сияещи и истински.

И след това изчезнаха.