Дженифър Донъли
Морска магия (1)

Пролог

— Манон Лавьо, заела царствена поза на трона си от преплетени кипарисови корени, огледа мъжа пред себе си. Очите й се плъзнаха по черната му униформа, по късо подстриганата коса и жестокото лице. Заедно с още шестима войници той бе нахлул в пещерата й, дълбоко под водите на Мисисипи, тъкмо докато тя редеше карти таро по мъхестия гръб на една кайманова костенурка.

— Капитан Трахо, значи? — Гласът, както и погледът на Манон, не изразяваше никаква емоция. — С какво мога да ви бъда полезна?

— Търся русалка на име Ава Корахосо — стегнато каза Трахо. — Тъмна кожа. Черни плитки. Сляпа е. Плува с една пираня. Виждали ли сте я?

— Не съм — отвърна Манон. — А сега, ако ме извините, капитане, трябва да се върна към картите си. Au revoir.

Слугата на Манон заплува към Трахо, за да го изведе от пещерата, но Трахо го отблъсна.

— Ава е била видяна да влиза в пещерата ви — каза той. — Освен това ми казаха, че имате всевиждащ камък, който ползвате, за да я следите. Предайте ми го и си тръгвам.

Манон изсумтя.

— C’est sa cooyon — каза тя презрително. Глупак.

Щракна с пръсти и двайсет алигатора, всеки около половин тон, изпълзяха от гъстата кал, покрила пода на пещерата. Въртейки опашки, влечугите обградиха Трахо и хората му.

— Имам по-добра идея — каза Манон, а зелените й очи пробляснаха. — Какво ще кажете гладните ми приятелчета да ви изядат?

Трахо бавно вдигна ръце, без да сваля поглед от алигаторите. Хората му направиха същото.

Манон кимна.

— Така по̀ бива — каза тя. — По тези места аз коля и беся.

Тя остави картите и стана от трона си, вдигнала високо украсената си с тюрбан глава. Беше невъзможно да се познае на колко е години. Светлокафявата й кожа бе гладка, но очите й изглеждаха древни. Имаше високи скули и властен нос. Бяла туника и червена пола обгръщаха тялото и сребристата й опашка. Около талията си имаше колан, украсен с речни перли и черупки от черни миди. Коланът се предаваше по наследство още от първата блатна кралица, индианка, която бе заминала за Атлантида по време на човешкия си живот. Там бе оцеляла след разрушаването на острова, беше се превърнала в русалка и се беше завърнала в делтата.

Манон говореше на жаргона на блатото. Езикът й бе смесица от пресноводен русалски, подправен с африкански, английски, френски и испански думи, научени от терагогите призраци, които обитаваха Мисисипи. Някои от тези призраци й правеха компания — една избягала робиня на име Сали Уилкс, графиня-креолка на име Есме и пиратът Жан Лафит.

Манон не се страхуваше от призраци. Или от разбойници в униформи. Или от каквото и да е. Под звука от ръмженето на алигаторите тя обиколи Трахо.

— Тази русалка, Ава, е booboo^[1] смела. Плува из блатата сама. Ами ти? — рече тя с подигравателен тон. — На теб ти трябват двеста войници да те държат за нежната ръчица.

Манон не виждаше останалите войници на Трахо от пещерата, но и не й трябваше. Камъкът я бе предупредил за идването им.

Трахо не обърна внимание на подигравката.

— Убий ме и двестате войници ще убият теб — каза той. — Трябва да разбера къде е Ава Корахосо. Докато това не стане, няма да си тръгна.

В очите на Манон блесна гняв.

— Щом искаш информация, ще си платиш за нея — сопна се тя. — Както всички останали. Или освен страхливец си и крадец?

— Десет дублона — каза Трахо.

— Двайсет — вдигна цената Манон.

Трахо кимна. Манон отново щракна с пръсти и алигаторите й се заровиха обратно в калта. Един от войниците на Трахо носеше торба през рамо. По заповед на командира си той я отвори, наброи десет златни монети и ги сложи на една маса.

Когато свърши, Манон каза:

— Русалката се отби преди два дни. Беше на път за Черноводието и искаше гри-гри, за да я защитава от Оква Нахоло. Направих й амулета. Ползвах нокти от бухал, зъби от бял алигатор и зов на койот. Завързах ги с език на белоуста отровница. Обаче няма да й помогне. Беше на края на силите си. И болна. Сигурно костите й вече се белеят на дъното на Черноводието.

Трахо обмисли чутото и каза:

— Всевиждащият камък. Къде е?

Манон се изкиска.

— Няма такова нещо — отвърна тя. — Камъкът е само легенда, която не отричам. Хората по тези краища са boocoo диви. Държат се малко по-прилично, ако си мислят, че някой ги наблюдава.

Трахо се огледа. Измърмори някакво проклятие за изоставеното от боговете Пресноводие и напусна пещерата.

Манон се носеше във водата, без да помръдне, взряна след него, заслушана във виковете на войниците и цвиленето на морските коне. Сали и Лафит се присъединиха към нея, и двамата с разтревожени лица. Когато войниците най-сетне потеглиха, Манон изпусна дълго сдържания си дъх.

Есме, с копринени поли, веещи се около краката й, се приближи до Манон и я дръпна за едната обица.

— Говориш лъжи, Манон Лавьо! Онази русалка не е в Черноводието. Какво да прави там? В Черноводието няма Оква. Тя тръгна към Паешкото царство и ти го знаеш!

Манон се отърси от нея. Обърна се към Сали и каза:

— В теб ли е? На сигурно място?

Сали кимна. Бръкна в деколтето си и извади оттам един полиран гранат. Камъкът беше колкото змийска глава и толкова тъмночервен, че изглеждаше почти черен.

Манон го взе и изпя заклинание окула. След няколко секунди от дълбините на камъка изплува образът на русалка със сребърни очила и прасковено жълта рокля. Беше изплашена, видя Манон, но се опитваше да не го показва. Ава. Вече бе стигнала Паешкото царство. Манон не знаеше да се смее ли, или да плаче.

— Тази русалка създава неприятности — захленчи Лафит и закърши ръце. — Казах ти, че ще доведе Трахо и други като него до прага ти. Този път го изигра, но какво ще правим, ако се върне?

Манон нямаше отговор.

Ава Корахосо се беше появила на прага й преди пет дни, водена от една ръмжаща пираня. Беше слаба и трескава, но не помоли за храна или лекарства. Вместо това извади няколкото мокрети, които й бяха останали, и поиска амулет, да я опази от Оква Нахоло.

— Оква? — бе попитала Манон и я беше огледала отгоре до долу. — Тези проклети чудовища са ти най-малкият проблем! Прибери си парите и си купи храна!

Беше тръгнала да затваря вратата, но Ава я беше спряла с ръка.

— Моля — бе казала тя. — Всички в блатата казват, че твоите амулети са най-мощните.

— Всички са прави. Но няма достатъчно мощен амулет, който да те спаси от Оква. Стига само да ги зърнеш и сърцето ти ще спре.

— Не и моето. Аз не мога да ги видя. Сляпа съм — бе казала Ава, сваляйки очилата.

— Вярно, cher, вярно — бе казала Манон с омекнал глас и ясен поглед, вторачен в невиждащите очи на Ава. — Кажи ми защо искаш да се бориш с Оква?

— Не искам — бе отвърнала Ава. — Но те имат нещо, което ми е нужно, за да спра едно чудовище — чудовище десет пъти по-страшно от Оква.

— Това не значи, че ще го получиш. Оква пак могат да те убият. Всъщност бих заложила пари, че ще го направят.

— Може. Но бих отдала живота си с радост, ако знаех, че така ще спася много други животи.

Тази русалка е по-луда от блатен плъх, си бе казала Манон. После беше понечила да изгони Ава, но нещо я бе спряло. Нещо в очите на Ава. В тях имаше нещо нередно — макар и сляпа, русалката… виждаше. Виждаше вътре в теб, в дълбините, виждаше истината. Виждаше доброто, независимо колко упорито се опитваш да го скриеш.

— Задръж си парите — бе заявила Манон, въпреки че разумът й подсказваше да не го прави. После бе въвела Ава в пещерата, беше й предложила стол и чаша гъсто и сладко кафе от папур. После бе седнала срещу нея и я беше попитала какво ще търси в блатата.

— Кажи ми направо. Никакви лъжи, cher — бе предупредила тя. — Добрият гри-гри се прави от много съставки. Истината е една от тях.

Ава си беше поела дълбоко дъх и бе казала:

— Под леда в Южното море се крие чудовище. Спи от векове, но сега е започнало да се събужда. Създадено е от един от великите магове на Атлантида.

Древните очи на Манон се бяха присвили. Блатните русалки бяха свикнали да слушат измислици. Десетилетията, прекарани в слушане на такива приказки, я бяха превърнали в скептик.

— Чудовище, а? — бе повторила тя. — Защо му е на маг да създава чудовище?

Ава бе разказала на Манон за Орфео, за талисманите и за Абадон, и как Ава и още пет русалки са били избрани да победят чудовището. Беше й разказала за Валерио как отвлича и затваря морския народ в затвори и как ги принуждава да търсят талисманите. Когато Ава приключи разказа си, Манон бе толкова потресена, че се наложи да нареди да й донесат ароматни соли за вдишване.

Слуховете, носени по течението на реката, бяха стигнали до ушите й. Слухове за мощни магически предмети и трудови лагери. Слухове за войници в черни униформи, които плуват из нейното блато, и за един подозрителен мъж без очи. Беше ги сметнала за поредната порция измислици. Пристигането на Ава в пещерата й и появата на Трахо я бяха разубедили.

— Трябва да намериш талисмана, дете. Няма съмнение — бе казала Манон щом се възстанови. — Ще ти помогна с каквото мога.

Беше нахранила Ава с люта, засищаща яхния от раци, саламандри и речни чушки и й беше дала лекарство за температурата. После й беше направила гри-грито — може би най-мощното, излизало някога изпод ръцете й, и не й беше взела и едно каури. Лафит, Есме и Сали я бяха изгледали така, сякаш си е загубила ума.

След като закачи амулета на шията на Ава, Манон й бе казала, че Оква живеят в блатото на име Паешкото царство и бе й обяснила как да стигне дотам. Беше се опитала да убеди Ава да пренощува в пещерата, до подводния огън, но Ава учтиво бе отказала.

— Войниците ме следват по опашката — бе казала тя. После бе благодарила на Манон и се бе сбогувала с нея.

— Пазете това дете, чувате ли? — бе прошепнала тя на духовете, загледана в отдалечаващата се Ава. Беше загрижена за тази русалка, макар да не й се искаше. Загрижеността беше рискована работа в блатата. Паешкото царство се намираше на четири дни плуване от пещерата на Манон и бе получило името си от огромните кръвожадни осмокраки, които живееха и ловуваха по бреговете му. Само че не те, а другите създания, които обитаваха блатото, притесняваха Манон — повечето твърде хитри, за да допуснат да ги види с окула. Въпреки това всевиждащият камък разкриваше следите от присъствието им — кости и черепи, полузарити в тинята.

Сега Манон отново взе картите таро в ръце. Бяха направени от черупките на миди-плочки, излъскани и гравирани с таро символи. Сега тя измъкна една от тестето и я обърна. Когато видя картината — висока, права кула, от чиито прозорци излизаше огън, Манон затаи дъх.

— Кулата значи опасност. Лоша работа — каза Лафит и изцъка с език. — Много лоша работа.

Манон отново хвърли поглед към всевиждащия камък. Образът на Ава избледняваше в дълбините му. Русалката бе навлязла по-дълбоко в Паешкото царство, твърде дълбоко за всевиждащия камък. Сега мястото й зае друг образ — грубият капитан Трахо, яздещ с войниците си.

Яздеха в грешната посока, това все беше нещо. И дори да откриеха, че Оква живеят в Паешкото царство, а не в Черноводието, Ава имаше доста добра преднина. От друга страна, те бяха на коне, а тя на перки. Те бяха силни, а тя слаба. Те бяха двеста, а тя сама.

Страхът, емоция, с която Манон не бе свикнала, уви тънките си студени пръсти около сърцето й.

— Моля те, cher — прошепна тя. — Побързай.