Дженифър Донъли
Морска магия (65)

Шейсет и четири

Бурята, вилнееща в равнината Уедел, приличаше на отмъстителен дух. Вихрени водовъртежи, предизвикани от сблъсъка на топли и студени течения, пищяха около Черните перки и заплашваха да ги отклонят от пътя. Водата беше пълна с наноси и видимостта беше намалена.

Сера, увила шал около главата си, водеше изплашената Клио за повода. В това време бе невъзможно да се язди. Гледаше, присвила очи, в опит да различи пътя на повече от няколко метра напред.

— Яз! — извика. — Колко още?

Той плуваше до нея, стиснал компаса с две ръце.

— Трябваше да сме стигнали вече! — отвърна й.

Поредният чудовищен водовъртеж се развихри над главите им с толкова силно пищене, че нищо друго не се чуваше. Клио се вдигна на опашка и Сера се вкопчи в повода, за да удържи ужасения кон. Тъкмо започна да си мисли, че животното ще й откъсне ръката от рамото и водовъртежът премина. След него водите се поуспокоиха. Сера чу Яз да я вика.

— Виж! — Сочеше напред.

Сера обърна глава и видя в далечината да се издига стръмна, островърха черна планина.

— Мрачната планина! На две левги! Хайде! — провикна се Яз, точно преди върху им да се стовари поредният водовъртеж.

Черните перки продължиха да напредват с мъчителни усилия още един час, после бурята утихна. Когато водите най-сетне се успокоиха, войската откри, че е на равна земя в подножието на Мрачната планина.

Сера избърса тинята от очите си и се взря напред в опит да различи нещо в мътните води. Пред тях се издигаше страховитият затвор от камък и лед — Карцерон.

— Стигнахме — каза Сера с предрезгавял глас. — Най-сетне.

Преди Язид да успее да каже нещо, се появи Гарстиг.

— Трябва да спрем за почивка веднага — каза той. — Войниците са изтощени. Изгубихме няколко коня в бурята. Ако не си направим подслон, колкото по-бързо, толкова по-добре, ще започнем да губим и хора.

Сера даде заповед да се вдигнат палатките, но настоя да ги вдигнат по-далече от Карцерон. Докато войниците се заеха с разпъването на палатки, тя заплува към затвора. Бека, Нийла, Линг и Ава я последваха.

Сера се сгуши в палтото си от тюленова кожа, докато плуваше. Лицето й бе изпито, под очите й тъмнееха сенки. Гладът бе постоянен спътник на Черните перки по пътя към Южното море. Път, който им бе отнел девет седмици — много повече, отколкото бе очаквала Сера. Сега пристигнаха и тя не беше сигурна дали е по-разумно да установят лагер, или да им каже да се връщат веднага, за да спасят живота си.

Самият вид на мястото караше люспите по опашката й да настръхнат, а от мисълта какво има вътре, стомахът й се свиваше от страх.

Ледът бе покрил тежките камъни по стените на Карцерон преди векове. Сега те лъщяха мътносиви в оскъдната светлина. Железните пръти на решетката върху високата порта също бяха обвити в лед, както и масивната ключалка.

На десетина метра от тази порта русалките спряха. Нийла изпя илюмината. Светлината бе слаба. Малко слънчеви лъчи стигаха до дълбините на Южното море.

— Тихо е. Прекалено тихо. Чудя се дали той знае, че сме тук — каза Линг.

— Ще го повикам — каза Сера и издърпа меча си от ножницата. — Искам отново да го видя. Да видя дали няма да открием някое слабо място.

Бека, Линг и Нийла също извадиха мечовете си, готови да й се притекат на помощ.

— Абадон! — извика Сера и заплува към портата. — Абадон, излез!

Тя се напрегна, тялото й получи ударна доза адреналин, готово да посрещне чудовището, ако то се хвърли към решетката. Създанието щеше да ръмжи и да реве. Щеше да посегне през прътите с ужасните си ръце. Щеше да се опита да я убие.

Но не го направи.

Сера предпазливо се доближи до портата и надникна през решетката. От уроците по древна атлантидска история помнеше, че има открито пространство между главозамайващо високата външна стена на затвора и вътрешната, която опасваше затворническите килии. Тя очакваше чудовището да се спотайва в това пространство.

Но то не беше там.

Сера замахна с плоската страна на меча си към решетката. Ледът се напука и падна, а звукът отекна във водата. Тя продължи да удря, докато почти всичкият лед падна.

— Сера, внимавай! — извика Нийла. — Може да е капан. Абадон може да се опитва да те подмами да се приближиш.

— Ава, какво виждаш? — попита Сера.

Ава сведе глава, за да се съсредоточи. Ако имаше някой, който можеше да усети къде е чудовището и какво прави, то този някой беше Ава.

След секунда Ава вдигна глава. С помощта на Линг, доплува до Сера. Нийла и Бека ги следваха.

— Не е капан — каза тя. — Чудовището го няма.

— Няма го тук? Имаш предвид не е в затвора? — не можа да повярва на ушите си Бека.

— Не, няма го зад портата — отвърна Ава. — В затвора е, няма съмнение. На дълбоко. Крие се. Чака. Знае, че сме тук, но по някаква причина не иска да се бие с нас — каза тя. — Поне засега.

Сера прибра меча в ножницата си, обърна се към приятелките си и каза:

— Защо ли това ме плаши още повече?