Дженифър Донъли
Морска магия (23)

Двайсет и две

Сера гледаше как ездачите на смъртта излизат с тропот от конюшните на Гулдемар далеч под нея. Всеки бе яхнал силен черен морски кон.

— Тръгват на лов за нас — каза тя. — Махди ги е пратил.

— Принуден е — каза Язид. — Ако не беше дал заповедта, щеше да се наложи да обяснява защо на Валерио.

Сера знаеше, че е прав, но това не правеше гледката по-малко страшна.

— Тръгват по прекия път за Каргьорд — отбеляза тя, без да сваля очи от потерята, която препускаше на север.

— Ще трябва да поемем по обиколното течение — каза Дез. — Поне в лагера е обявена тревога, след последното нападение на Валерио.

Сера, Язид и Дезидерио плуваха нагоре по западната стена на двореца на Гулдемар и търсеха стаята на Махди. Сера беше сигурна, че той ще е там. Когато с Язид и още неколцина Черни перки бяха пренощували тук след първата й аудиенция с Гулдемар, бяха настанени в западното крило.

— Още две минути, Сера — каза Язид. — После тръгваме. Трябва да сме напуснали Скагхауфен преди ефектът на перлите да изчезне.

Сера се стрелна напред и заплува от прозорец на прозорец — надничаше във всеки, търсеше Махди.

— Трябва да го видя — бе казала, когато напуснаха тройната зала на Гулдемар.

— Това е много лоша идея — бе отвърнал Дезидерио.

— Нещо не е наред — бе казала тя. — Трябва да разберем какво.

Стражите гоблини, които ги бяха извели от тройната зала на Гулдемар, ги бяха придружили до портите на двореца. Тримата бяха изплували през тях и после се бяха скрили в една от виещите се улици на Скагхауфен. Там бяха задействали перлите невидимки и бяха поели обратно към двореца.

Сера продължаваше да търси Махди, въпреки че времето им изтичаше. Виждаше гоблини и ездачи на смъртта, но не и Махди.

— Край, Сера — каза Яз. — Трябва да тръгваме.

Сера се стрелна нагоре и надникна с отчаяние през още един прозорец.

— Ето го! — възкликна тя. — Яз, Дез, къде сте?

— Тук — отвърнаха двамата едновременно, доплували до нея.

Махди седеше пред бюро и говореше в раковина. Сърцето на Сера се изпълни с любов при вида му, но тази любов бързо отстъпи място на тревога. Махди изглеждаше изтощен, посивял.

Тя се готвеше да почука на прозореца, когато в стаята вплува ездач на смъртта с наръч водораслови пергаменти. Махди, без да спира да говори в раковината, му даде знак да ги остави на бюрото. Мъжът ги остави и излезе. Веднага щом затвори вратата, Сера почука на прозореца.

Махди вдигна рязко глава. След миг бе пред прозореца и вдигаше резето.

— Кажете ми, че не сте вие — каза, докато отваряше. — Кажете ми, че не сте направили каквото си мисля.

— Ние сме. Точно това направихме — каза Язид.

— Чакайте тук — рече Махди. Отплува до вратата, отвори я и повика войника, който бе донесъл документите.

— Не ми е добре. Гоблинските деликатеси не ми понасят. Ще си полегна за няколко минути. Не искам никой да ме притеснява.

— Да, Ваша светлост — каза ездачът на смъртта.

Махди затвори вратата и я заключи. Сера, Дезидерио и Язид влязоха в стаята. Сера изпя едно бързо заклинание, за да развали ефекта на перлите. Намери се в прегръдките на Махди веднага щом той се обърна. Двамата останаха притиснати един в друг няколко дълги мига.

После Махди я пусна.

— Как можахте да й позволите да го направи? — ядно попита.

— А ти пробвал ли си да й попречиш да направи нещо, което си е наумила? — попита Дезидерио.

Махди въздъхна.

— Всъщност да, пробвал съм — рече той. — Няма нужда да ми обясняваш.

— Махди, изглеждаш ужасно. Какво става? — попита Сера.

— Слушай, Сера… просто…

— Без глупости от рода на „Слушай, Сера“. Нямаме много време. Искам истината.

Махди се поколеба, после каза:

— Лучия премести датата на сватбата. Ще се проведе при следващата сизигия.

— Богове, но това… това е след по-малко от една луна! — изуми се Сера. — Защо не ни каза?

— Нямах време — обясни Махди. — Смятах да ти пратя раковина оттук.

— Това променя нещата — мрачно каза Дезидерио. — Ще трябва да те изкараме оттам много по-скоро, отколкото предполагахме, а още нямаме план за бягството ти.

Яз прокара ръка през косата си.

— Ще трябва да подберем убежища. Да ги снабдим с храна, дрехи и мокрети.

— Забравете за всякакви планове за бягство — каза Сера. — Идваш с нас, Махди. Веднага. Всички ще вземем перли невидимки и ще плуваме към Карга.

— Не — каза Махди.

— Не? Как така не? Всичко свърши. Ако запееш сватбени клетви, ще разберат, че си се врекъл на мен. Ще те убият.

— Няма да бягам. Още не. Не и докато не открия кой е шпионинът в лагера ви. Имам още време.

— Махди, чуй ме — помоли Сера.

— Не, ти ме чуй, Сера. В опасност си. Много по-голяма, отколкото мислиш.

— Заради шпионина. Знам, Махди. Аз…

Махди я прекъсна.

— Това, което не знаеш, е, че шпионинът е и убиец. Когато Порция му нареди, той ще те убие.

По гръбнака на Сера пробяга ледена тръпка.

— Нека се опита — непокорно каза тя.

— Според Порция опитът му ще е успешен — рече Махди. — Добър стрелец е и той или тя се намира близо до теб.

— От този момент нататък ще се движиш с телохранители денонощно — каза Дез.

— Трябва да открием тази морска змия — натърти Язид.

— Какви са сроковете на Порция? — попита Дезидерио.

— Не знам — каза Махди. — Знам само, че засега шпионинът им е удобен там, където е. Тъкмо им каза, че смятате да атакувате Серулия.

— Те повярваха ли му? — попита с надежда Сера.

— Разбира се — каза Махди. — Защо да не му повярват? Всяко късче информация, което досега им е донасял, се е оказвало вярно. В момента Валерио изтегля войските си от Атлантика и Южното море и ги връща в Серулия.

Сера и Дез се ухилиха един на друг. После тихо плеснаха плавник в плавник.

— Да! — шепнешком възкликна Язид.

Махди ги изгледа, сякаш бяха полудели.

— Току-що ви казах, че Валерио е наясно с плановете ви. И възнамерява да ви заличи от лицето на земята. Това едва ли е повод за радост.

— Заблуда на противника, брат! — каза Язид. — Ние тръгваме към Южното море.

За пръв път, откакто Сера, Дез и Язид бяха вплували в стаята му, Махди се усмихна.

— Гениален ход — похвали ги той. — Веднага щом се прибера, ще направя всичко възможно да убедя Валерио да изтегли повече войски от пътя ви.

При думите му усмивката на Сера се стопи.

— Махди, не можеш да се върнеш. Ако открият… — тя не можа да довърши.

— Налага се, Сера. Аз съм единственият ви източник на информация в Миромара, единственият, който може да те предупреди, ако Порция нареди на шпионина си да те убие.

— Махди е прав — сериозно каза Дезидерио. — Много по-ценен е за нас в Серулия, отколкото в Каргьорд.

Сера кимна, имаше чувството, че откъсна сърцето си от гърдите. — Ако нещо ти се случи, никога няма да си го простя.

— Нищо няма да ми се случи. Обещавам. Ще изчезна преди сватбата — каза Махди. — А вие тримата по-добре тръгвайте. — Той хвърли поглед към вратата. — Аз след малко трябва да тръгвам за среща с Гулдемар.

Яз кимна.

— Внимавай, човече — каза той и протегна ръка на Махди. Той го дръпна към себе си и двамата се потупаха по гърбовете. Същото направи и Дезидерио.

Махди отвори едно чекмедже на бюрото и извади оттам кутийка.

— Ето ви още перли невидимки. Вземете си повече. Колкото да ви държат невидими до Каргьорд.

Яз и Дез си взеха няколко перли и освободиха заклинанието. Сера не ги докосна.

— Ще ви настигна — каза тя.

Не можеше да остави Махди, още не. Толкова време бе минало, откакто се бяха видели за последен път, и през цялото това време тя всяка секунда бе мислила за него, копняла за него, разговаряла с него, макар и само наум. Нима няколко минути заедно бяха твърде много?

— Сера, прекалено е опасно. Не можеш… — започна Язид.

Дезидерио го прекъсна.

— Хайде, Яз.

Язид поклати глава, явно недоволен.

— Ще те чакаме до северната порта. Не се. Оставяй. Да те. Хванат.

Щом тръгнаха, Махди сложи ръка на бузата на Сера. Тя обви пръсти около китката му.

— Направо не мога да те позная — каза той. Очите му обхождаха лицето й. — Кой е този страховит воин пред очите ми? Какво стана с дългокосата русалка, с роклите, с раковините, които сякаш бяха залепнали за ушите ти? — Гласът му беше шеговит, но болката в очите му бе истинска и силна.

Сера познаваше тази болка. И тя я изпитваше.

— А къде е момчето, с което се запознах някога и чието единствено желание бе да играе на „Горгони и галеони“ с брат ми? — попита тя. — Онзи, който не беше много приказлив. Който определено не желаеше да има нищо общо с принцесата, която родителите му бяха избрали за негова невеста. Мислиш ли, че някога отново ще ги открием?

Махди поклати глава.

— Ще намерим по-добри версии на самите себе си, Сера. По-добри, отколкото сме били, по-добри, отколкото сме сега.

Той я взе в прегръдките си и я притисна до себе си. Сера стисна очи в опит да задържи сълзите.

— Mērē dila, mērī ātmā — прошепна той, опрял буза до нейната. „Сърце мое, душа моя“ на маталийски. — Скоро ще дойда при теб, Сера, обещавам. Дотогава внимавай. Моля те.

— Закълни ми се, че и ти ще внимаваш — настоя Сера с много страст.

Имаше ужасното, натрапчиво усещане, че ще стане нещо лошо, че никога отново няма да може да го прегърне или да погледне в прекрасните му очи. Обгърна лицето му с ръце и го целуна дълбоко.

Махди прекъсна целувката.

— Трябва да тръгваш — каза той нежно, но настоятелно. Допря чело до нейното. — Сбогом, Сера. Никога не се съмнявай в любовта ми — каза той и я пусна.

Сера освободи заклинанието от една перла невидимка.

— И аз те обичам, Махди. Завинаги.

После заплува. Излезе от стаята, от двореца и пое към северната порта.

Дезидерио и Язид я чакаха. Сера издаде поредица от делфински цъкания и те й отговориха със същите звуци. После тримата заплуваха по-бързо, напред към открити води.

Никой не проговори, докато не оставиха Скагхауфен далече зад себе си, после Дез каза:

— Знам, че те боли, и съжалявам. Но всичко ще се оправи, Сера. Махди е умен. Силен е. Ще оцелее.

Сера си помисли за дългия път, който им предстоеше, и за това, че Гулдемар не им беше дал нищо. Помисли си за шпионина, който се спотайваше сред тях, и за оръжията и войските, които не им достигаха. Помисли си за дългия, студен път до Южното море.

Тя се засмя безрадостно и каза:

— Да, Дез. Ами ние?