Дженифър Донъли
Морска магия (35)

Трийсет и четири

— Събуди се! — заповяда глас.

Студен беше този глас. Леден като зимен вятър.

Сера с усилие разлепи клепачи и простена от болка. Жарта на скорпионската отрова все още гореше в тялото й. Всяко движение, всеки дъх бяха агония.

Спомни си разни неща… гласа на Махди, лицето му… дълго пътуване… скорпионът я кара да яде насила…

Малко по малко зрението й се проясни. Тя видя, че е седнала на стол. В някаква стая. Нейната стая. Позна слюдените пана, мебелите, анемоните по стените.

Халюцинирам, помисли си Сера. — От отровата е. Тя отново затвори очи.

— Казах събуди се!

Този път заповедта бе последвана от силна, жилеща плесница.

Дъхът на Сера спря. Очите й се отвориха. Треперещата й ръка се вдигна към бузата.

Лучия Волнеро се носеше пред нея, опряла ръце на облегалките на стола. Дългата й коса, пусната свободно, се вееше около главата й. Лицето й бе на сантиметри от това на Сера. Сера виждаше злобата, горяща в сапфиреносините й очи.

Лучия се усмихна.

— Така е по-добре — каза тя и се изправи. — Виждам, че си се запознала със зловредника ми — добави тя и посочи съществото, което се носеше неподвижно в ъгъла. — Не е ли идеално копие? Доста време му отне да си свърши работата. Притесних се да не умреш по пътя насам и да ми развалиш удоволствието, затова му направих вело, за да се върне по-бързо.

— Защо… защо… — Сера говореше с усилие.

Лучия я прекъсна.

— Защото ти омагьоса Махди, а аз възнамерявам да разваля тази магия.

— Не съм… омагьосвала… — промълви Сера. Беше й толкова трудно да изговаря думите. Но това нямаше значение. Лучия не я слушаше.

— Измамила си го. И после си го накарала да шпионира за теб и скапаната ти жалка съпротива. Но аз ще го освободя, защото ще те убия. Това е единственият начин да стане истински мой.

— Лучия, не…

Русалката бе зла колкото родителите си. Щеше да я убие хладнокръвно.

— Моля… не го прави…

— Няма аз да го направя. Аз просто бих забила нож в сърцето ти, но тази смърт ще е прекалено лека. Искам да страдаш. Една приятелка ще се погрижи за това. Предай й много поздрави от мен.

Сера направи още един последен отчаян опит да избяга. Стана от стола и успя да махне с опашка няколко пъти колебливо, залитайки, преди, победена от болката, да се строполи на пода. Претърколи се по гръб. Стаята се въртеше пред очите й. Виждаше полилея на тавана. Сякаш оживяваше. Бронзовите му разклонения, позеленели от ръжда, се раздвижиха като пипала на октопод.

Сега Сера със сигурност знаеше, че халюцинира.

— Всичко свърши, Серафина — каза Лучия победоносно. — Аз печеля, ти губиш.

Тя излая някаква заповед към зловредника и след няколко секунди Сера усети как студени му ръце я хващат и я вдигат грубо от пода. Тя започна да се бори, да го дере. Пръстите й свалиха парче кожа от бузата му. Вместо кръв, от раната потече тиня.

Сера изпищя.

— Сикарио, действай — нареди Лучия.

Морският скорпион се измъкна изпод една маса и отново жестоко ужили Серафина.

Последва болка, нажежена до бяло, ослепителна болка и после Сера смътно усети как зловредникът я мята на рамо, сякаш е торба с боклук. Болката се усили. Парализата обхвана цялото й тяло.

Последното, което видя Сера, бе жестоката, подигравателна усмивка на Лучия. Последното, което усети, бе как Лучия я дърпа за ръката.

После нямаше нищо. Съвсем нищо.