Дженифър Донъли
Морска магия (47)

Четирийсет и шест

— Това не е разумно, Серафина — предупреди я Фосегрим, останал без дъх. — По-добре остани в леговището на паяка. Поне изчакай да видиш как се справят Черните перки, преди да се включиш в битката. Какво ще стане, ако Валерио ги победи и те затвори?

— Не мога, Фосегрим — каза Сера. — Това е моя битка. Трябва да съм при Черните перки, без значение дали побеждават, или губят.

Сера и Фосегрим плуваха бързо по тунела, водещ от леговището на Алития към подземията на двореца и тъмницата. Паякът ги водеше, бронзовите му крака тъпчеха костите, обсипали пода.

— Алития, ако има изход, защо никога не си го използвала? — беше попитала Сера.

— Защото тунелът сссе ссстессснява към двореца — бе обяснил паякът. — Алития е прекалено голяма. Но е опитвала да сссе промуши. Много пъти.

Макар да гореше от нетърпение да се присъедини към бойците си, Сера чу тъгата в гласа на паяка. Заболя я сърцето при мисълта как самотното създание се беше опитвало безрезултатно да се провре в тесния тунел.

Тримата напредваха. Фосегрим попита:

— Какво ще стане, щом стигнем тъмницата? Как ще избегнем стражите?

— Няма да е трудно — отвърна Сера. — Щом Серулия е нападната, стражите няма да са на постовете си.

— Откъде знаеш?

Сера се усмихна мрачно.

— Познавам чичо си. Знам как мисли. Вече е заповядал повечето стражи да излязат от подземията, за да защитават двореца. Фосегрим, ти каза, че си прекарал известно време в тъмницата. Кои бяха останалите?

— Политически затворници.

— А престъпници?

— Не — отвърна той с горчив смях. — Престъпниците са до един в двореца, не в подземията. Защо питаш?

— Ще имам нужда от малко помощ. Може да успея да отключа решетката на Алития, но няма да успея да я вдигна сама.

Очите на Фосегрим светнаха.

— Имаш ли план?

— Да. Ще ти го разкажа, когато се измъкнем оттук.

Тунелът започна да се стеснява, после рязко зави към тясна врата.

— Натам ссса подземията — каза паякът и посочи напред. — Алития не може да продължи.

— Благодаря ти, че ни изпрати дотук, Алития — каза Сера. — Благодаря ти, че ме изслуша, че ми повярва. При първа възможност ще се върна да те взема.

Анарахната извърна очи. Сера виждаше, че не й вярва. Тя заплува нагоре, докато не се озова лице в лице с паяка.

— Алития, погледни ме — каза тя и сложи ръце на главата на създанието. — Чакай ме до решетката. Обещавам, че ще дойда да те взема. Кълна се в короната си, че ще те освободя.

— Първо ссси върни короната, преди да сссе кълнеш в нея — рече паякът надуто, но нежно допря нокът до бузата на Сера. — Лучия няма да ти позволи. Тя е много сссилна.

— Любовта е по-силна — каза Сера. — И ще победи, Алития.

— Някога, може би. Но не сссега. В това царссство злото уби любовта.

Поредната мощна експлозия разтърси стените на каменния тунел. От тавана падна парче и пропусна Сера на косъм. От дъното се вдигна облак тиня.

— Отивай, Сссерафина — каза паякът.

— Алития…

— Отивай. Преди да те сссмачкат камъните.

Сера кимна. Тя помогна на Фосегрим да проплува през вратата и го последва.

Алития се загледа след тях, премигвайки с многото си очи. После, с наведена глава, тя се обърна и се върна в леговището си.