Дженифър Донъли
Морска магия (53)

Петдесет и две

Сера се взираше във вратата към покоите на Порция Волнеро. Някога бяха на Изабела. Сера беше плувала през тази врата толкова често като малка, нетърпелива да види майка си, да прекара с нея няколко безценни минути, само те двете. Спомни си как завърташе дръжката и се кикотеше, докато отваряше вратата в очакване майка й, както винаги, да й се скара нежно „Сера, никога ли няма да се научиш да чукаш?“, преди да я вземе в прегръдките си.

Онези дни бяха безвъзвратни отминали. Майка й вече я нямаше. Малката русалка я нямаше.

Сера нямаше да чука. Не и сега. Никога повече.

— Давай, Яз — каза тя.

Той се отдръпна, завъртя се и удари с опашка вратата. Тя се отвори на мига. Сера и останалите се стрелнаха вътре с насочени оръжия.

Лучия се носеше до камината, с гръб към тях. Облечена в дебело палто от моржова кожа, а в ръка държеше кесия от морска коприна. Вляво от камината един панел, облицован със слюда, се беше дръпнал, откривайки проход.

— Стой на място, Лучия! — извика Сера. — Имам арбалет. Не ме карай да го използвам.

Лучия изпълни заповедта.

— Вдигни ръце!

Докато Лучия вдигаше ръце, Дезидерио и Махди заплуваха към нея. Дезидерио й взе кесията. Отвори я.

— Мокрети — каза той, после изви ръцете на Лучия зад гърба й. Махди грабна един шнур от копринената завеса и го подхвърли на Дез.

През цялото време Лучия остана странно безмълвна.

Дезидерио й върза ръцете. Серафина свали арбалета и заплува към нея.

— Лучия Волнеро, обвинявам те в държавна измяна. Арестувана си.

— Нямам какво да кажа. — Гласът й прозвуча кухо. Красивото й лице бе спокойно. Взираше се право пред себе си, наглед примирена със съдбата си, с празни, мъртви очи.

— Баща ти оцеля след битката. Майка ти загина — съобщи й Сера и изпита съчувствие към врага си, макар да не искаше.

— Нямам какво да кажа — повтори Лучия.

— Отведете я в тъмницата — нареди Сера. Две Черни перки доплуваха до Лучия. Хванаха я за ръцете и я поведоха.

— Странно. Очаквах да се бори до смърт — отбеляза Махди, загледан след Лучия. — Тайната врата беше отворена. А тя дори не пробва да влезе в тунела.

— Може да е видяла как Черните перки убиват майка й. Може би не е знаела пътя в тунелите. Може би просто всичко й е дошло в повече — предположи Сера.

— Сера, отивам да поговоря с гоблинските командири — каза Дезидерио. — Искам да се прегрупираме и да разбием всички останали гнезда на враговете.

— Линг, иди с него. Вземете и останалите — каза Сера. — Аз идвам след малко. Ще се срещнем в тройната зала след час.

Групата тръгна, но Махди остана.

— Добре ли си?

Сера кимна, но после очите й се изпълниха с тревога, когато видя сакото на Махди.

— Ти обаче не си.

Махди проследи погледа й до раната отстрани под ребрата му и направи гримаса. Сакото му се беше просмукало с кръв.

— И ти ли ще умреш? — задавено попита тя. Лицето й се сгърчи от болка. Тя го покри с ръце и зарида.

В миг Махди се озова до нея.

— Ей, ей… всичко е наред, Сера. Не е толкова зле, колкото изглежда. Няколко шева и готово.

Той я привлече към себе си и я прегърна силно. Сера го сграбчи за сакото и зарови лице в гърдите му.

— Толкова много загинаха заради тях, Махди… толкова много.

— Шшшт, Сера. Ние спечелихме. Всичко свърши. Няма да има повече убийства. Не и след днешната битка — каза Махди, без да я пуска.

След няколко минути тя се овладя и каза:

— Заради мен стоиш тук, а не бива. Трябва да те види лекар.

— След малко — каза Махди. — Първо искам да огледам коридора, за да съм сигурен, че е празен. А ти?

Сера поклати глава.

— Аз… аз не мога… имам нужда от малко време. Сама. Трябва да се овладея — каза тя с треперещ глас.

— Заради майка ти е, нали? Тук, в тази стая, си спомняш за нея.

Сера сведе поглед към земята.

— Нямаше да е много щастлива, ако можеше да ме види в момента — каза тя. — Щеше да ми каже, че онези, които управляват хора, трябва да могат да управляват преди всичко себе си.

Махди се засмя.

— Звучи като типично нейно изказване. — Той повдигна лицето на Сера за брадичката. — Имаш колкото искаш време, Сера. Ще се върна след минута. Хората ти са уплашени. Току-що спечелиха голяма битка. Трябва да те видят, но силна.

Сера кимна. Махди отплува, а тя пое към дивана пред камината. Беше оцеляла след зловредника и Алития. Беше водила битка и я бе спечелила. Порция Волнеро бе мъртва. Валерио и Лучия бяха арестувани.

Всичко свърши, бе казал Махди. Сера обаче имаше чувството, че думите на Трахо са по-правдиви: това е само началото. Сега тя трябваше да въведе ред. Да погребе мъртвите. Да успокои изплашените си поданици. Сега за пръв път тя трябваше да управлява.

— Как, мамо? Как? — попита тя празната стая.

Думите отново изплуваха в съзнанието й за пореден път. Силата ми е в любовта на поданиците ми.

Тази любов щеше да й е нужна в следващите дни, докато се стараеше да изправи кралството си на крака.

Сера отвори очи. Време беше да тръгва. Докато се надигаше, усети нещо да докосва опашката й.

Гупа или морска кучка, помисли си тя и си спомни как пасажи от малките рибки плуваха из двореца, въпреки усилията на прислужничките да ги държат навън.

Тя погледна надолу, но се оказа, че онова, което я бе докоснало, не е рибка. Беше пипало, тънко, изнемощяло, болнаво зелено. Още едно пипало се уви около опашката й, после се показа и трето. Изпод дивана се подаде лице. И то беше изпосталяло, но Сера го позна.

— Силвестър? — прошепна тя. В гласа й се бореха неверие и радост. — Наистина ли си ти?

Малкият зелен октопод кимна. Едно пипало се уви около китката на Сера.

— Не вярвах, че ще те видя отново! — каза тя. — Какво е станало с теб? Болен ли си?

Силвестър отново кимна и Сера, със сърце, изпълнено с любов към домашния любимец, когото бе сметнала за изгубен завинаги, се наведе, за да вдигне животинчето в прегръдките си.

Това й спаси живота.

Защото след миг един кинжал прониза водата зад нея и пропусна гърба й на една люспа.