Дженифър Донъли
Морска магия (25)

Двайсет и четири

Червените очи на Манон Лавьо блестяха. От мястото си сред преплетените клони на кипарисите, където се криеше, можеше да наблюдава лагера на ездачите на смъртта в Мочурището на Робишо. В самия му край имаше клетка от железни пръти. В тази клетка бе затворена русалка, легнала неподвижно на пода с извърнато лице.

— Виждам двама стражи — тихо каза Манон. — Луи, Антоан, вие поемете предния. Рене, Жерве, за вас остава задният. Бързи и безшумни и не гълтайте ключовете. Чувате ли?

Четири огромни алигатора кимнаха едновременно. После с един мах на мощните си опашки отплуваха.

Докато Манон ги гледаше, през тялото й премина тръпка. Тя се уви по-плътно в шала си.

— Надявам се да са ме чули. Боговете да са ни на помощ, ако вдигнат шум.

— Боговете помагат на онези, които си помагат сами — превзето изрече Есме и размаха ръка срещу тинята, вдигната от алигаторите.

Манон изсумтя.

— Кой го казва? Боговете, ето кой. Аз върша цялата работа, а те събират овациите. По-лениви и безполезни богове не съм срещала.

— Няма да стане — каза Лафит и закърши ръце. — Стражите ще се развикат за помощ. Ще ни хванат и ще ни хвърлят в клетки. И после ще ни обесят.

Манон подбели очи.

— Какво те интересува дали ще те обесят? Нали си призрак!

— Защо дойдохме тук? Идеята беше много лоша! — продължи да се кахъри Лафит.

— Да не искаш да оставим бедната русалка на безкрайната милост на капитан Трахо? — попита Манон.

— Да, искам. Точно така — заяви Лафит.

— Шшшт! — скара се Сали. — Почти стигнаха клетката.

Манон и тримата призрака загледаха как алигаторите заемат позиции. Луи се промъкна до предния страж и изръмжа. Стражарят, който бе задрямал, се сепна и се събуди. Очите му се окръглиха като лунни медузи.

— По драконите! Винченцо, тук има огромен алигатор! — опита се той да изкрещи шепнешком. — Как по…

— И тук има един! — прошепна в отговор другият страж, когато Рене запълзя към него. — Гледай да не го ядосаш. Вземи си харпуна… бавно и полека, и после…

Но преди стражите да стигнат до харпуните си, Антоан и Жерве нападнаха. На дъното на блатото се търкулнаха две обезглавени тела. Когато алигаторите започнаха да пируват, Манон излезе от скривалището си. Призраците плуваха по опашката й.

— Внимавай, Манон! Алигаторите се хранят! Не заставай между тях! — предупреди я Лафит.

Манон не му обърна внимание. Дръпна едното тяло от устите на алигаторите, после другото и го обърна във водата — търсеше ключовете от клетката с русалката. Само че не ги намираше.

— Как съм ги пропуснала? — прошепна тя.

— Може да са паднали на дъното — предположи Сали.

Манон плесна с плавник по дъното и разчисти част от тинята, но не намери ключове.

Лафит си гризеше ноктите.

— Прекалено дълго стоим тук! А още дори не си отворила клетката. Ами ако някой дойде?

Тогава един от алигаторите се оригна. Прозвуча като гръмотевица.

Манон се изправи. Сложи ръце на хълбоците си и изглежда земноводното.

— Жерве, не ми казвай… глътна ги, нали?

Алигаторът се разкашля като котка, която се мъчи да повърне топка косми. След няколко секунди напъни, той изплю желязна халка с няколко ключа на нея. Манон сбърчи нос, когато я вдигна, изтърси алигаторската слюнка и започна да пробва ключ след ключ, докато намери онзи, който отваряше ключалката на клетката.

През цялото това време русалката не бе помръднала. Единственият признак на живот бе лекото повдигане на гръдния й кош, което подсказваше, че диша.

Блатната кралица се надвеси над нея.

— Ава? Аз съм, дете, Манон. С мен са Сали, Жан и Есме. Дойдохме да те изкараме оттук.

— Какъв е смисълът? — промълви Ава.

— Взе ли рубинения пръстен?

— Да, но Трахо ми го открадна. Провалих се.

Манон нежно отмести няколко от плитките на Ава от лицето й.

— О, Ава, провалът си е просто провал. Не е причина да се отказваш — каза тя. — Аз се провалям непрекъснато. Само от вчера насам съм се провалила поне сто пъти. Не взех достатъчно храна за из път, не се облякох както трябва за пътуване…

— Манон, трябва да си тръгваме. Чувам нещо! — изплака Лафит.

— … и все не успявам да накарам това мрънкало-пират да млъкне — довърши Манон и го изгледа злобно.

После се обърна към Ава и взе лицето й в ръце.

— Само защото си се провалила днес, не значи, че повече никога няма да успееш. Не е страшно да паднеш. Страшно е да не се изправиш.

Ава се претърколи по гръб.

— За мен всичко свърши. Моля те, Манон, върви си.

Манон се изправи. Пое си дълбоко дъх.

— Дете, ти мъртва ли си?

Ава поклати глава.

— Значи не е свършило. Но ще свърши, ако Трахо ни хване. А сега ставай! — каза Манон и издърпа Ава от пода. Изведе я от клетката и спря. — Къде е малкото ти чудовище? — попита и се огледа за Бебе.

— Убиха го — каза Ава, а очите й се напълниха със сълзи. — Нямаше защо да го правят. Той само ме защитаваше. Т-той беше толкова мъничък.

Очите на Манон блеснаха. Тя вирна брадичка.

— Опа — каза Аафит злокобно. — Блатната кралица се ядоса.

Манон подсвирна ниско и още двайсет алигатора изпълзяха измежду корените на кипарисите.

— Подхващайте ги, момчета, палатка по палатка. Само гледайте да не ви застрелят.

Алигаторите се ухилиха, после отпълзяха към лагера.

— Арман! — извика Манон.

Най-големият алигатор обърна глава.

— Настигнете ни, като свършите, чули? Трябвате ми, момчета.

Арман кимна и пое след останалите.

— Готова ли си? — попита Манон.

— Къде отиваме? — рече Ава.

— При приятелите ти на север — отвърна Манон. — Ние ще те заведем там, Ава. Щом като Бебе не може.

— Чакай малко… на Север? — не повярва на ушите си Лафит. По лицето му се изписа ужас. — Нищо не си споменавала за ходене на север, Манон Лавьо! Аз мразя Севера!

— Там е студено. Има сняг и лед! — запротестира и Сали.

— И няма мариновани скариди, пикантни раци и чашки с папурено кафе! — проплака Есме. — Няма да оцелея!

— Няма и нужда. Мъртва си — напомни й Манон. После прегърна Ава през раменете. — Трябва да поемаме. Трябва да стигнем до Залива до сутринта, в случай че алигаторите не успеят да изядат всички тези проклети ездачи на смъртта. Готова ли си?

Ава кимна. Манон се зарадва, като видя, че малко от духа й се върна.

— Докато има живот, има надежда — мъдро заяви Есме.

Манон повдигна вежда.

— Сякаш пък точно ти ще знаеш.

Чу се вик, остър и изненадан. Бързо секна.

— Казах им да действат тихо! — рече Манон и изцъка с език. — Ще си докарат един куп неприятности. Хайде, cher — каза тя и дръпна Ава за ръката. — Най-добре да поемаме.

После двете русалки и трите призрака изчезнаха в тъмните води на блатото.