Дженифър Донъли
Морска магия (48)

Четирийсет и седем

Сера направи камо, за да се слее с пода на подземието, и заплува току над него, докато не стигна един прозорец. Там се повдигна бавно, за да надникне навън.

Отвъд прозореца се намираше стаята на стражите, издълбана в скалата. Предната стена бе изградена от дебело, устойчиво на удари стъкло и позволяваше на стражите да оглеждат коридора.

Точно както беше очаквала, повечето ги нямаше. Имаше само трима, един слаб и двама едри, които си говореха.

— Ако от тавана започнат да падат камъни, аз се махам — казваше единият. — Нямам намерение да го чакам да ми падне на главата.

— Ами затворниците? — попита вторият.

— Сами да се оправят. На никого не му пука дали ще живеят, или ще умрат.

Сера огледа стаята и запомни къде стоят ключовете от килиите и оръжията. Когато се върна при Фосегрим, дворецът се разтърси от поредната експлозия. Скърцането, което последва, и мрежата от пресни пукнатини в стените разтревожиха затворниците. Сера ги чуваше да си говорят през решетките на килиите.

— Какво става?

— Част от коридора току-що се срути!

— Ще ни премаже!

— Има трима стражи — съобщи Сера на Фосегрим. — Трябва да ги накараш да излязат. Сигурен ли си, че ще се справиш? — попита тя. Учителят й изглеждаше толкова стар и немощен.

Фосегрим се усмихна. В очите му грееше огънят на бунта.

— Ти само гледай — каза той.

Сера кимна, после се върна пред стаята на стражите. Този път плуваше точно под тавана с надеждата, че ще са прекалено заети с плановете си за бягство, че да я забележат.

Когато зае позиция, тя даде знак на Фосегрим с вдигнат палец. Той върна жеста, легна на пода и започна да крещи с всички сили.

— Помощ! Помогнете! О, богове, не ме карайте да се връщам там!

Двама от стражите изхвръкнаха от стаята и се стрелнаха по коридора към него.

— Моля ви! Помогнете ми! Паякът ме ухапа… боли! Убива ме! — крещеше Фосегрим и се гърчеше в престорена агония.

— Как е избягал? — попита един страж.

— Ей, ти! — извика партньорът му. — Ръце на главата!

— Тунелите… срутиха се и премазаха паяка — каза Фосегрим. — Аз избягах, но тя успя… ухапа ме… помощ!

Сера виждаше третия страж. Зареждаше арбалет.

Планът й нямаше да подейства, ако и той не излезеше. Тръгвай! — подкани го тя наум.

Сякаш чул мислите й, Фосегрим започна да се мята още по-бурно. С опашната си перка удари единия от стражите в корема, а другия фрасна с юмрук по главата. Стратегията му даде резултат.

— Лео! — извика единият. — Ела веднага! Донеси жилото!

Третият страж изруга. Остави си арбалета и грабна опашка от скат с неизвадено жило, използвана за обездвижване на непокорни затворници. Веднага щом изплува от стаята, Сера влезе в нея. Грабна един меч в ножница, увиснала на колан за ризница, и бързо я закачи на кръста си, а после взе арбалета на третия страж. След това грабна халка с ключове, закачена на стената, и заплува обратно към Фосегрим.

— На пода! Веднага! — извика тя и се издигна във водата зад стражите.

— Какво…? — започна единият. Обърна се, видя Сера и се втурна към нея.

Тя натисна спусъка на арбалета. Стреляше точно. Стражът падна, преди да осъзнае какво се случва.

— На пода, казах! Ръце на главите!

Останалите двама стражи побързаха да изпълнят заповедта.

— Фосегрим, отвори тази врата — каза Сера и кимна към килията вляво от нея. Подхвърли му халката с ключове. Той ги хвана с обезобразената си ръка и след няколко секунди отвори вратата.

— Свалете ключовете от коланите си, хвърлете ги на пода и влизайте в килията — нареди Сера.

Стражите изпълниха заповедта. Фосегрим бързо затвори вратата и с известно усилие я заключи.

Затворниците бяха по-уплашени от всякога. Паническите им викове отекваха по коридора.

— Затворници, чуйте ме! Говори Серафина ди Меровингия, вашата законна кралица!

Виковете спряха.

— Шумът, който чувате, е от битка! — извика Сера. — Черните перки, моята войска, са тук. Те се бият за града! Присъединете се към нас!

— Не! Не отивайте! Стойте си в килиите! — чу се изплашен глас. — Това е номер!

— Валерио иска да разбере кой му е верен и кой — не! — викна друг.

— Моля ви, не ни наранявайте — проплака трети.

Сера притисна ръце към страните си. Беше съсипана. Беше очаквала радостни възгласи след предложението за свобода, след възможността да се бият срещу онези, които ги бяха затворили тук. Но тези хора бяха толкова изтормозени от мъчения, че подозираха поредния жесток кроеж на чичо й, целящ да изтръгне от тях информация.

Сера призова цялата си магия на помощ и изпя най-ярката, най-прекрасна илюмината в живота си. Светлината й проникна и в най-тъмните кътчета на подземието.

— Добри хора на Миромара, приближете се!

Тя чу стенания, охкане, влачене на опашки и звук от вериги, стържещи по камък. Около железните пръчки на вратите на килиите се увиха пръсти с черни от мръсотия нокти. Изплуваха уплашени лица.

— Аз съм Серафина, вашата кралица! Това не е номер!

— Серафина! Серафина е! Тя е! — заговориха развълнувани гласове.

Неколцина от затворниците протегнаха ръце към нея през решетките, но други се дръпнаха и започнаха да я сочат с пръст.

— Оръжие… ездач на смъртта… убиеш… — шептяха те.

Сера осъзна, че още държи в ръка зареден арбалет. Оръжието плашеше затворниците. Тя бързо го пусна на пода.

— Сера… дете, недей! — предупреди я Фосегрим. — Ядосани са и са изплашени. Може да ти се нахвърлят. Пази се!

Сера решително поклати глава.

— Граждани на Серулия, чуйте ме! Свалих оръжието и ще отключа килиите ви. Правете с мен каквото искате. Предпочитам да умра от ръцете ви, отколкото да управлявам без доверието ви! — заяви тя.

Щом думите й прокънтяха в подземието и каменните стени разнесоха ехото, Сера започна да отваря вратите. Фосегрим се поколеба, после тръгна след нея, като проклинаше изпотрошените си пръсти. Един по един, затворниците изплуваха от килиите с олюляване, с присвити пред силната светлина очи. Някои плачеха, други се смееха. Някои оглеждаха Сера подозрително, други я прегръщаха и й целуваха ръцете.

Тя продължи да плува напред, да отваря врати и да освобождава затворници. Фосегрим, измъчван от болки в ръцете, подаде едната халка с ключове на стояща наблизо русалка и тя се присъедини към тях в отварянето.

Когато всички килии бяха отворени, Сера се обърна към поданиците си. Дали ще дойдат с мен? — запита се тя. След всичко, което бяха преживели обаче, тя не би ги обвинила, ако отплуваха да се скрият.

— Серулианци, имам нужда от вашата помощ. Трябва да победим чичо ми. Сега. Вашите животи, моят живот и бъдещето на Миромара висят на косъм. Ще се биете ли с мен?

Надигнаха се възгласи. Все по-силни и по-силни.

— С теб сме, Серафина! Кажи какво да правим! — провикна се една русалка.

Изглеждаше като жив скелет. Очите й бяха хлътнали дълбоко. Бузите й също. Но тя не мислеше за себе си. Очите на Сера се напълниха със сълзи. Премигна бързо, за да ги пропъди.

— В стаята на стражите има оръжия — каза тя. — Въоръжете се и ме последвайте. За мен е чест да се бия рамо до рамо с вас!

Надигна се нова вълна от радостни възгласи и затворниците заплуваха вкупом към стаята на стражите. Един през друг грабеха арбалети, харпуни, тояги, жила и каквото друго намереха. Сера видя един да излиза с преспапие в ръка. Друг размахваше чаша за чай.

Тя усети ръка върху рамото си.

— Внимавай — каза Фосегрим.

Тя го прегърна силно.

— Ти също, магистро. Намери си сигурно място, за да се скриеш, докато всичко свърши.

Старецът поклати глава.

— Никакво криене, не и тази нощ. Тази нощ имам сметки за разчистване. Трахо унищожи острокона ми. Време е да си плати глобата.

Сера кимна и се обърна обратно към затворниците. Бързо избра десет едри и силни мъже.

— Трябва да освободим още един затворник — каза им тя. — Затворник, който е излежал много дълга присъда. Ще ми помогнете ли?

Мъжете кимнаха.

— Откога е затворен? — попита един от тях.

— Тя — поправи го Сера. — От четири хиляди години.