Дженифър Донъли
Морска магия (14)

Тринайсет

Сера плуваше по-бързо от всякога.

Стрелна се през водораслите, покрай скалите обратно към центъра на лагера. Салваторе, Енцо и Сньофте я следваха по опашката.

Докато плуваше, Сера развали илюзиото.

— Това… — чу Салваторе да вика отзад.

— Да! — отговори му Сньофте. — Тя е! Серафина!

В края на лагера цареше убийствен хаос и ездачите на смъртта се възползваха от това. Морски хора и гоблини се втурнаха извън трънливата защита над лагера, за да търсят враговете в мрака. От водите горе полетяха стрели. Изплашени цивилни пенеха водата с опашки от бързане да се приберат под трънака. Сера чуваше виковете на изплашени майки и детски плач. Навсякъде около нея проблясваха илюминати, изпети набързо — отляво, отдясно, понякога директно в лицето й, което я заслепи. Тя се снижи и започна да мига бързо, за да си възстанови зрението. Едва избегна сблъсъка с няколко скали, палатки и други Черни перки. Трябваше да намери оръжие, без оръжие от нея нямаше никаква полза.

— Вкарайте всички под Дяволската опашка! Бързо! — извика някой.

— Цивилните в пещерите! — викна друг. — Заклинателите на портите!

— Лекари в южния сектор! Имаме паднали войници!

— Дез, Яз… къде сте? — развика се Сера. — Нийла! Линг! Бека!

Никой не й отговори.

Една стрела се заби в гърдите на Черната перка до нея. Той умря, преди да е паднал на дъното.

Сера се гмурна към тялото. По-късно щяха да отдадат почит на загиналия. В момента й трябваше оръжие. Тя разкопча колана с муниции от кръста му, закопча го на своя кръст и после вдигна арбалета от безжизнените му ръце.

Нападателите стрелят отгоре и от околностите на лагера. Навсякъде са! — каза си тя. Паниката заплашваше да я завладее.

Спри, Сера — каза си. — Мисли. Разбери какво става. Тя затвори очи. Заслуша се. Завъртя се в кръг. Ушите й й казаха, че по-голямата част от шумотевицата идваше зад гърба й, от южната част на лагера. Тя се завъртя и се стрелна натам. След няколко секунди чу гласа на брат си.

— Арбалетите на южната порта! — викаше той. — Харпунджиите, пазете защитната покривка!

— Дезидерио, какво става? — извика Сера, доплувала до него.

— Ездачи на смъртта! Нападнали от засада София и нейните хора в Тъмноприливните плитчини! — отвърна той. — Черните перки се спасили с бой и си проправили път до лагера, но ездачите на смъртта тръгнали след тях.

— Колко са?

— Най-малко стотина. Повечето са пред южната порта.

В сърцето на Сера изгря надежда. Черните перки многократно превъзхождаха ездачите на смъртта по численост.

Сякаш прочел мислите на сестра си, Дез каза:

— Можем да ги победим, но ни трябва светлина. — После той заплува напред с викове. — Заклинатели! Пуснете светлините! Веднага!

Сера се стрелна към южната порта с вдигнат арбалет. Пред очите й се разкри ужасяваща гледка. Телата на поне двайсетина Черни перки бяха пръснати по дъното. Между тях лежаха мъртви морски коне. На самата порта ездачи на смъртта с вдигнати щитове стреляха по Черните перки, които я пазеха.

Някои от пазачите на портата бяха легнали по корем на дъното, с лакти, опрени в пясъка, за да застопорят арбалетите си. Други стреляха иззад скали. Сера видя, че неколцина се бяха прикрили зад каруци, някои изправени, други съборени.

Каруците! — помисли тя. — София е успяла да ги докара!

Сера ги преброи бързо. Бяха девет. Това значеше, че ездачите на смъртта са спрели само една каруца с оръжия. Слава на боговете!

Една стрела изсвистя покрай Сера и пропусна главата й на сантиметри. Тя се скри зад една скала. Останала без дъх, с бясно препускащо сърце, Сера зареди оръжието си, надникна навън и започна да стреля.

Миг по-късно над лагера изгря светлина. Заклинателите бяха успели да изпеят огромна илюмината.

Още Черни перки, щом вече бяха в състояние да виждат враговете си, се присъединиха към битката. Изведнъж пронизително изсвирване проряза въздуха и ездачите на смъртта се отдръпнаха. Със скоростта на акули, те заплуваха назад, метнаха се на гърбовете на морските си коне и изчезнаха в нощта.

Нападение свърши така внезапно, както бе започнало.

Двама пазачи забързаха към портите, затвориха ги и ги заключиха. Група харпунджии доплуваха до пазачите и ядно настояха да отворят портите. Искаха да подгонят нападателите. И Сера изплува от прикритието си и ги спря.

— Може да е клопка — каза тя. — Може отвън да чакат още ездачи на смъртта и да ни дебнат. Свалете оръжията. Помогнете на ранените. Съберете мъртъвците.

В този момент се чу вик за помощ от една от преобърнатите каруци. Харпунджиите заплуваха натам. Всички заедно хванаха каруцата и я изправиха.

Изпод нея изплува насинена, окървавена русалка. Залиташе и се олюляваше. Очите й гледаха изцъклено.

— София! — викна Сера и заплува към нея. Хвана приятелката си за раменете. — Погледни ме, Соф. Концентрирай се.

Очите на София срещнаха тези на Сера. Тя поклати глава сякаш в опит да я проясни. Погледът й се изостри.

— Дойдоха бързо — промълви тя. — Стигнах до портите, но един ми простреля кобилата. Тя полудя… започна да хвърля къчове. Влязохме, но каруцата се обърна. Аз не… Не помня… — очите й се разшириха. — О, богове, Сера. Тотшлегер.

В същия момент един от лекарите, Анри, доплува до тях. Веднага се захвана да превързва раната на челото на София, но тя го отблъсна.

— Открий Тотшлегер, моля те — рече тя. — Застреляха го. Аз съм добре! Добре съм! Иди намери Тотшлегер!

Сера осъзна, че приятелката й е в шок и скоро ще изпадне в истерия. Опита се да я успокои.

— Всички е наред, Соф. Ще го открием. Някъде тук е. Лекарите ще му помогнат.

Сера преметна ръката на София през раменете си. Двете заплуваха напред.

— Някой виждал ли е Тотшлегер? — провикна се Сера.

Навсякъде имаше трупове. Във водата се издигаха струйки кръв. Воплите на ранените ехтяха покрай скалите. Лекари се стрелкаха напред-назад, понесли носилки и превръзки.

Сера продължи да търси с надеждата да зърне лицето на Тотшлегер сред живите, но не го откри. Тъкмо щеше да се откаже, когато чу някой да я вика. Анри.

— Тук е! — Той замаха към Сера.

Сера и София се втурнаха към него. Видяха Тотшлегер да лежи по гръб на дъното. Очите му бяха затворени. В гърдите му зееше огромна рана, червена и противна. На Сера й се сви сърцето от ужас. Никой не може да оцелее с такава рана, помисли си тя.

Страховитият гоблин едва дишаше. Анри бе коленичил в пясъка до него. Наоколо се бяха събрали гоблини и морски хора.

— Той… — започна Сера, с надежда въпреки онова, което виждаше.

Анри поклати глава. София се разплака.

— Той се би толкова смело, Сера. Само благодарение на него успяхме да се измъкнем. Аз съм виновна! — хлипаше тя. — За всичко съм виновна аз!

Сера прегърна София.

— Не си виновна, Соф — изсъска тя. — Чуваш ли ме? Валерио е виновен. Той е виновен!

Един гоблин приближи събраните около Тотшлегер хора и гоблини и започна грубо да си проправя път през тях, за да стигне до ранения. Беше Гарстиг, командирът на гоблинските войски.

— Din dumme, dumme fols — рече той пресипнало и коленичи в пясъка до Тотшлегер. — Kun et ryk som du kunnefá sig selv skudt.

Сера си преведе думите му наум. Ти, глупав, глупав тъпако. Само кретен като теб може да се остави да го застрелят.

Гарстиг взе ръката на бойния си другар в своята, без да се интересува, че е обляна в кръв.

Тотшлегер отвори очи.

— Гарстиг, глупако. Твоето лице ли ще е последното, което ще видя? Боговете да ми помагат. По-грозен си от риба сопол и смърдиш по-зле от развалено моржово сирене.

Гарстиг се изкиска.

— Голям си сладкодумник, открай време си си такъв, още откак се запознахме на първия ден във военното училище.

— Добре си прекарахме, стари приятелю. Нали? — рече Тотшлегер и се опита да се усмихне.

Гарстиг кимна.

— Помниш ли, когато се надбягвахме с морски коне през пазара в Скагхауфен? Как паднах и забих глава в кошница блатни пъпеши. Още имам белег — добави той с гордост и посочи назъбения белег на слепоочието си. — Имам и няколко по гърба от вилата на фермера.

Усмивката на Тотшлегер се разшири.

— Помниш ли първата ни битка? — попита Гарстиг. — Бихме се с ония смрадливи фойеркумпели, дето се бяха промъкнали през границата. С доста хубавки рани ги изпратихме обратно. После цяла нощ празнувахме. Кой прекали с räkä-та? И после три дни повръща?

Тотшлегер се засмя, но смехът се превърна в болезнена, мъчителна кашлица. От ъгълчето на устата му се проточи струйка кръв. Гърдите му започнаха да се издигат и спускат пресекливо.

— Гарстиг, кажи… — промълви той. Думите излизаха от устата му с усилие. — Кажи думите… моля те.

Гарстиг стисна ръката на приятеля си.

— Разбира се, че ще ги кажа. И Велдиг ще ме чуе, не се тревожи. Ще се озовеш във Фир преди звездите да са избледнели — каза той.

Очите на Сера се напълниха със сълзи. Знаеше, че Фир е гоблинската дума за подземния свят. Всички гоблини, без значение от кое племе бяха, вярваха, че след смъртта им, Велдиг, богът на войната, взима най-храбрите сред тях и ги води в тройната си зала във Фир, където да се бият и да пируват за вечни времена.

Кръвта вече капеше от брадичката на Тотшлегер. Вече не можеше да говори. Дишането му се ускори и се накъса. Няколко мига светлината в очите му горя по-ярко от огъня в гоблинска пещ. После помътня и изчезна.

Гарстиг внимателно склопи очите му. Сълзи, черни и гъсти като нефт, се лееха по бузите му. Той изрева от мъка, после отметна глава назад и се обърна към бога си.

— Чуй ме, велики Велдиг! — извика той. — Аз, Гарстиг, казвам думите за Тотшлегер от меертойфелите! Той беше безстрашен боец, храбър и верен! Беше чест за вожда си и за племето си! Възнагради смелостта му! Отнеси духа му във Фир и го покани на трапезата си!

Когато думите на Гарстиг отлетяха във водата, лицето на Тотшлегер, което се бе сгърчило от болка, се отпусна и омекна.

Гарстиг сведе поглед към приятеля си.

— Отиде си — рече той тъжно. — Най-добрият ми приятел… отиде си.

Гласът му пресекна на последната дума и Сера почувства как в сърцето й се забива невидим нож. Непоносимата скръб на Гарстиг й припомни всички онези, които самата тя бе изгубила — родителите си, Вража, Таласа, Фосегрим, дук Армандо. Бяха толкова много. Помисли си за всичко, което бяха изгубили поданиците й и всички други морски хора из световните води. Всичко това заради Валерио.

— Анри — каза тя, — заведи София в лазарета.

— Не, Сера, няма нужда — възрази София. — Искам да остана. Искам да помогна.

— По-късно, Соф. След като лекарите ти зашият раната. — Тя целуна приятелката си по бузата. — Тази нощ ти спаси много животи, както и оръжията ни. Благодаря ти.

Анри поведе София към лазарета. Линг профуча покрай тях. Сера я повика.

— Как са другите? — попита Сера.

— Всичките са живи.

— Слава на боговете — рече Сера. — Събери ги и ги заведи в щаба.

— Сега ли, Сера? Трябва да се погрижим за ранените и да погребем загиналите.

— Знам, но това не може да чака.

Сера заплува към пещерата щаб, покрай плачещи деца и ранени родители и в гърдите й се надигна гняв като убийствена приливна вълна. Тя бе законният владетел на Миромара, но вместо нея управляваше злонамереният й чичо. Той я движеше по цялата дъска. Единственото, което тя правеше досега, бе да се опитва да остане на един мах пред него.

Досега.

Тази нощ Валерио бе допуснал грешка със страхливата си атака. Беше й дал ход.

И тя щеше да го изиграе.