Дженифър Донъли
Морска магия (29)

Двайсет и осем

— Металът само от този корпус ще стане на няколко хиляди харпунджийски копия — извика развълнувано Дезидерио и потупа обсипания с лепки потънал кораб. — Имаме и цял траулер за нарязване!

— Ще направим десетки хиляди! — викна Язид. — Сега, след като имаме леярна, гоблините ще работят денонощно.

— Достатъчно ли е? Ще успеем ли да ги направим навреме? — изкрещя Сера. Черните перки трябваше да отплуват за Южното море след две седмици. Дотогава каруците с муниции трябваше да се напълнят със стрели и копия.

Язид отговори:

— Никакъв проблем! Ще си изковем всички муниции, които ни трябват!

Въпреки че и двамата младежи крещяха, Сера едва ги чуваше заради шума. Зад тях бълбукаше лава, свистеше пара, а гоблините трескаво режеха дебелата стомана на парчета.

Тя бе дошла да види как вървят нещата и макар че шумът бе оглушителен, а от суматохата й се завиваше свят, Сера бе по-щастлива от всякога. Веднага щом Стиг и другите бяха открили магмената жила, тя бе наредила да построят леярна близо до нея и да започнат да коват муниции.

Магмената жила бе дар от боговете. Нито лавата, нито стоманата от корабите им струваше нещо. Вече нямаше нужда Сера да търси помощта на неките или да рискува войските й да попаднат на засада.

Тримата приятели напуснаха леярната и заплуваха към щаба. Говореха един през друг за мунициите и не забелязаха Мулмиг, докато не им се изпречи на пътя.

— Чухте ли? — развълнувано ги попита тя, преди Сера дори да е казала „Здрасти“.

— Какво да сме чули? — попита Сера с настръхнали перки. Не обичаше изненадите.

— Линг нареди топката мозайка!

— Няма начин! — възкликна Язид.

— Има начин! — отвърна Мулмиг. — Новината залива лагера като цунами!

— Къде е тя? — попита Сера, изтръпнала от нетърпение. Нима това значеше, че скоро ще разберат кой е шпионинът?

— Затвори се в пещерата на щаба, за да открие Стрелата на справедливостта.

— Ти видя ли я? — попита Дез.

— Още не. Никой не я е видял. Но Линг казва, че е като компас. Само че вместо да сочи посоки, стрелата сочи престъпления. Там, където на компаса е север, за топката е „Невинен“. Другите посоки са „Крадец“ и „Убиец“. Линг казва…

Само че Сера не дочака да чуе останалото. Стрелна се напред като куршум. Дез и Язид я последваха. Тя отчаяно се надяваше, че четвъртата посока е „Шпионин“.

Когато тримата стигнаха пещерата, откриха Линг седнала до масата, заета да пише нещо на парче водораслов пергамент. С нея бяха и неколцина от най-приближените на Сера. Бека и Нийла гледаха Линг. Обсъждаха разписанието за следващия ден. София също бе там. Инвентаризираше оръжията. Малката Коко броеше дублони и ги подреждаше на купчинки — подготвяше сумата за плащане на меертойфелските търговци, а около нея се навърташе акулата й Абелар. Всички обърнаха глави към Сера и я изгледаха очаквателно.

— Линг, наистина ли… — започна Сера бездиханна.

— Дали съм подредила мозайката? Да. Най-сетне! — възкликна Линг. — Изпробвах Стрелата на справедливостта няколко пъти и после прибрах топката на сигурно място, докато се върнете. Всички са страшно развълнувани, Сера. Няма да повярваш, като я видиш.

— Изпробва ли я? Как? — попита Сера.

— Открих кой започна боя в столовата снощи и кой краде от хранителните складове. И двамата си признаха. Не е ли невероятно? Стига само да протегнеш топката към някого и да попиташ дали въпросният някой е невинен, или виновен. Стрелата показва.

— Линг, разбираш ли какво значи това? — попита с нисък глас Язид.

— Да. Най-сетне ще разкрием шпионина. В момента правя план. Толкова се радвам, че дойдохте всички. Искам да ми помогнете. Мислех си, че можем да започнем от западния край на лагера и да вървим на изток. Рано или късно Стрелата ще посочи предателя. Въпрос само на време, докато…

Прекъсна я изтерзан стон. Беше долетял от другия край на масата.

Стресната, Сера се обърна и видя София. Пред очите й София стана от масата, заплува колебливо към нея и се свлече на земята.

— Соф, какво има? Нарани ли се? — попита Сера и се втурна към нея.

София не отговори. Остана на тинестия под на пещерата с наведена глава, с коса, паднала върху лицето.

— София, какво става? — каза Сера и сложи ръка на рамото й.

— Аз съм — прошепна София. Вдигна глава. Лицето й бе бяло като платно.

— Аз съм — повтори. — Аз съм шпионинът.

Сера се отдръпна. Имаше чувството, че София е бръкнала в гърдите й и е смачкала сърцето й. Останалите ги гледаха, неспособни да проговорят.

— Соф, не — каза Сера. — Не и ти. Не може да си ти.

— Тайната ме разкъсва. Искам да призная. Сега — каза тя. — Не искам някаква топка мозайка да показва каква съм.

София бе Черна перка от първите дни на съпротивата. Сера я беше избрала лично да участва в нападението на миромарската съкровищница и й дължеше живота си. Един ездач на смъртта я бе прострелял в опашката с харпун, докато Черните перки бягаха след изпълнението на мисията си. София бе прерязала въжето, бе убила ездача на смъртта и бе помогнала на Сера да избяга.

След това двете се бяха скрили в руините на двореца на Мероу и там Сера й се беше доверила. Беше й разказала за йелите, за талисманите, за Абадон — за всичко. София дори бе опазила доставката от неките при засадата на ездачите на смъртта. Сера й бе поверила живота си и живота на съратниците си, Черните перки.

— София… защо? — зашеметена попита тя.

— Един мъж, Бако Гога, дойде при мен една нощ, когато патрулирах пред щаба в Сините хълмове — заразказва София с пресеклив глас. — Поиска да шпионирам съпротивата и да му докладвам. Пратих го по дяволите. Тогава той ми даде нещо — две венчални халки. Бяха на родителите ми. Отведоха ги след нападението над Серулия. Бако каза, че следващият му подарък ще са пръстите им. После ръцете. Каза, че ще ги убива къс по къс, ако откажа да му съдействам.

Гърдите на Сера се изпълниха със смесица от скръб и ярост, докато слушаше за предателството на София, но не след дълго ги замени друго чувство: страх.

Тя си припомни нощта, в която ездачите на смъртта бяха нападнали лагера, когато Сера бе решила да каже на войниците си, че първо ще тръгнат към Серулия, макар всъщност да планираше да потеглят за Южното море. София я нямаше, слава на боговете, когато Сера бе споделила плана си с най-близките си. Дали обаче не бе успяла по някакъв начин да разбере сама?

— Какво знае чичо ми? — попита Сера. — Какво си казала на Бако?

— Възможно най-малко. Постарах се да те защитя, Сера. Аз…

Сера се надвеси над София. Хвана я грубо за брадичката.

— Какво си му казала? — извика тя.

— Колко е голяма войската, кога пристигат доставките на оръжия, това, че няма магмена жила, броят на бежанците, които пристигнаха в Каргьорд, и… и къде е Ава.

Сера изруга.

— Каза ли му за Серулия?

София кимна нещастно.

Слава на боговете, каза си Сера. Валерио щеше да мисли, че Черните перки ще нападнат Серулия. Нямаше представа за истинските им намерения. Но имаше още един въпрос и този въпрос изпълваше Сера с такъв ужас, че едва се накара да го зададе.

— Каза ли на Бако за Махди?

София поклати глава.

— Не, Сера. Кълна се в боговете.

Сера усети как цялото й тяло се отпуска от облекчение. Тя пусна брадичката на София. Докато се изправяше, София я хвана за ръката.

— Съжалявам, Сера. Толкова съжалявам — захлипа тя. — Моля те, прости ми. Нямах избор. Разбираш ме, нали? Какво можех да направя? Бако държи родителите ми!

Сера сведе поглед към ръката на русалката и сви своята в юмрук. После, с болка в сърцето, дръпна ръка.

— Сера? — задавено каза София. — Сера, не… моля те.

— Моите родители загинаха от ръцете на ездачи на смъртта — каза Сера. — Пред очите ми. Ездачите избиха хиляди миромарски родители. Но никой от нас, осиротелите, не предаде братята и сестрите си.

Тя се обърна към двамата гоблини, които охраняваха входа на пещерата.

— Отведете я в затвора — нареди тя. — Ще бъде изправена пред военен съд и ако той я признае за виновна…

— Не! — изпищя София.

Сера преглътна мъчително. Думите, които трябваше да произнесе, я задавиха.

— Ако бъде призната за виновна, ще бъде екзекутирана. Това ще се случи с всеки, който предаде съпротивата.

— Сера, моля те! Съжалявам! Не го прави… моля те! — пищеше София.

Сера се принуди да гледа как стражите извеждат приятелката й. Принуди се да види сълзите в очите на Коко. Само страхливците извръщаха поглед от трудностите.

В пещерата настъпи тишина. Сера я наруши.

— Оставете ме сама — каза тя.

Един по един, приятелите й излязоха. Коко, с разширени от ужас очи, цялата трепереща, отплува първа. Линг бе последна. Тя доплува до Сера и й подаде топката мозайка.

— Прибери я при другите — тихо каза Линг. — Дръж я на сигурно място. Може отново да ни потрябва.

Сера вдигна талисмана и погледна през дупките в сферите, наредени в права линия, към центъра на топката. Нямаше стрела, нито думи. Само миниатюрна, прелестна фигурка на феникс.

Сера отпусна ръка и погледна Линг, възхитена от изобретателността й.

— Измислила си си всичко — отбеляза тя.

Линг кимна.

— София страдаше и тази болка имаше глас.

— Кога разбра, че е тя?

— Не разбрах. Мислех, че може да е Бека, както знаеш. След като ти установи, че не е тя, знаех, че ще се наложи да рискувам. След две седмици войските ни ще разберат, че тръгваме към Южното море, а не към Серулия. Трябваше да хвана шпионина преди това. Ако не го хванех, знаех, че той, или тя, както се оказа, ще разкаже на Валерио за блъфа.

— Затова си казала, че си наредила мозайката — каза Сера.

Линг кимна.

— Единственото, което знаех със сигурност, бе, че шпионинът ти е близък. Затова събрах всички от вътрешния ни кръг и казах, че Стрелата на справедливостта действа. Надявах се, че това ще подплаши шпионина достатъчно, че да си признае. И се оказа вярно.

— Успя да пробиеш още едно мълчание, Линг. Много опасно мълчание. Благодаря ти. Много животи спаси.

— И обрекох един.

Линг опря чело в това на Сера. Сера изпита облекчение, че някой споделя товара й. След миг Линг стисна ръката на Сера и отплува.

Сера заплува към нишата в стената, където криеше талисманите, и прибра топката мозайка.

Беше постъпила правилно, не се съмняваше, макар да беше толкова трудно.

Тя изпъна рамене и пое към входа на пещерата, решена да свърши малко работа. Случилото се току-що беше ужасно, но нямаше време да мисли за него. Една кралица не можеше да си позволи да стои без работа, не и когато я очакваше битка, която трябваше да се планира.

Сера махна веднъж с опашка към входа, после още веднъж, след това се отпусна върху пясъка, покри лице с ръце и заплака.