Дженифър Донъли
Морска магия (15)

Четиринайсет

Най-доверените хора на Сера пристигнаха в пещерата един по един. Бяха в шок, изтощени от битката, ужасени от гледката на ранените и убитите си друтари Черни перки. Язид бе получил стрела в опашката. Дез имаше порезна рана на челото. На бузата на Нийла се разливаше огромна синина.

Сера ги погледна и сърцето я заболя заради всичко, което бяха преживели, и всичко, което тепърва им предстоеше. Тя се готвеше да предприеме важен ход и щом го направеше, нямаше да има връщане назад.

Тя изчака, докато всички седнаха, и заговори без каквото и да е встъпление.

— Досега Валерио използваше шпионина си в своя полза. Днес видяхме поредния пример за това. Шпионинът му е казал откъде ще минат София и Тотшлегер и кога. Дойде ми до гуша. Сега е мой ред. Сега аз ще използвам неговия шпионин в своя полза.

— Как — попита Линг.

— Реших, че първо ще заминем за Южното море, за да убием Абадон. Дез, уважавам мнението ти, но съм съгласна с аргументите на Язид. Без чудовището, Орфео може да бъде победен. Без Орфео, ще можем да победим Валерио. — Сера млъкна, за да им даде възможност да обмислят думите й. — Затова искам всички вие да разпространите из лагера съобщението, че първо ще нападнем Серулия. Кажете на всички, че толкова съм се разгневила от засадата, организирана от чичо ми, че съм поискала веднага да му отмъстя.

— Чакай, Серулия ли? — обърка се Бека. — Нали току-що каза, че тръгваме за Южното море?

— Бекс, човече… заблуда на противника! — мило каза Язид.

Сера кимна.

— Точно така.

Дезидерио преплете пръсти и опря брадичка в тях. Взря се в сестра си. Сера бе избрала да не го послуша. Дали щеше да подкрепи решението й?

— Чичо ни не е глупак. Какво те кара да мислиш, че ще повярва на измамата? — каза той най-сетне.

— Защото мисли мен за глупачка — отвърна Сера. — А това е именно импулсивното действие, което бих предприела.

— С това не мога да споря — призна Дез.

— Когато шпионинът сред нас каже на Валерио, че тръгваме за Серулия — обясни Сера, — Валерио ще заповяда на войските си да се изтеглят от Атлантика и от Южното море и да се върнат в града, за да го защитават.

Линг се наведе напред в стола си.

— Което ще ни разчисти пътя до Абадон — каза тя развълнувано.

— Точно — каза Сера. — Въпроси?

— Да, голям — отвърна Дезидерио. — По-рано тази вечер ти ни каза, че не можеш да пратиш войници на бойното поле, знаейки, че някои от тях ще умрат. Сега се готвиш да пратиш войските в Южното море. Много от тях няма да се завърнат. Как така си промени мнението?

Сера си пое дълбоко въздух. Въпросът на Дез отекна в съзнанието й. Имаше и други въпроси. Толкова много и всичките без отговор.

Беше ли достатъчна любовта? Беше ли тя по-силна от жестокостта на чичо й, от жаждата му за власт, от омразата му? Беше ли по-силна от страха? От смъртта?

Сера знаеше, че никога няма да успее да намери отговорите на тези въпроси, ако не предприеме този ход.

— Защото дойде моментът, Дез — каза тя накрая.

— Моментът за какво?

— Моментът да започна да играя играта на чичо си като царица, а не като пешка.