Дженифър Донъли
Морска магия (43)

Четирийсет и две

Лучия почти бе стигнала зенита си.

Махди виждаше светлината, бледа и сребриста, да нахлува през прозорците в храма на Нерия.

Той чакаше пред олтара, облечен в зеленото си сако. Проклетата верига на Лучия я нямаше, тя я беше свалила по-рано.

Порция и Валерио седяха на първия ред заедно с роднините, съюзниците и придворните си. Така наречените приятели на Махди — неколцина високопоставени ездачи на смъртта и дворцови блюдолизци, запълваха останалите места.

— Нервен ли си? — прошепна Трахо и тупна Махди по гърба.

Махди се усмихна.

— Много — призна той. Не беше лъжа. Нервен беше, но не защото се женеше.

Беше помолил Трахо да му кумува, за да е сигурен, че ще присъства, че ще е в същото помещение като Валерио, за да ги убие и двамата. Това бе мисията му, онази, която сам си беше възложил в деня, когато научи, че Сера е умряла. Скоро щеше да я изпълни.

Преди няколко месеца той бе скрил малък сребърен харпун в комина на магмената камина в покоите си. В сватбената традиция на морския народ имаше момент, след като младоженците изпееха клетвите си, когато бащите на двамата млади отиваха при тях, за да ги целунат и поздравят, последвани от майките им. Бащата на Махди нямаше да присъства, тъй като Валерио го беше убил, но самият Валерио щеше да е там. Когато се приближеше, Махди щеше да разкопчае сакото и да извади харпуна.

Той знаеше, че няма да има много време и може да не успее да стреля повече от веднъж, затова щеше да се прицели първо във Валерио, а после щеше да се опита да стигне до Трахо. Скоро след това самият той щеше да бъде убит. В храма имаше въоръжени стражи, най-малко трийсет.

Когато Валерио и Трахо изчезнеха от сцената, силите на Орфео щяха да бъдат отслабени. Това може би щеше да се превърне в достатъчно голямо предимство за приятелите на Сера и те да победят в Южното море. Така се надяваше Махди. Нямаше на какво друго да се надява.

Не се боеше от смъртта. Само тялото му щеше да умре. Сърцето и душата му вече бяха мъртви. Бяха умрели в момента, в който Лучия му подаде пръстена на Сера.

Прозвучаха първите ноти на сватбената церемония. Придворните заклинатели — мъже и жени, благословени с най-прекрасните гласове в кралството, се бяха наредили от двете страни на олтара. Песента им се издигна във водата.

В безкрайното небе далеч над

нас сияйната луна ще чуе нашия глас.

Във тази нощ, със слънце и земя в подредба,

луната кралските сърца ще свърже със сила вълшебна.

 

Станете, благословени гости,

докато луната от изток на запад се носи.

Благословете, молете се и пейте песни

за любов вечна, силна, дарове чудесни.

Гостите станаха и погледнаха към дъното на храма. Братовчедките на Лучия, Лактара, Вола и Фала, вплуваха в помещението и смаяха всички с красотата си. Заеха места вдясно на олтара. Трахо също отиде при тях. След миг Лучия заплува по пътеката между пейките. Русалките младоженки идваха сами при бъдещия си съпруг като символ на това, че влизат в брака по своя собствена воля.

Всички погледи се обърнаха към нея, докато плуваше към олтара. Чуха се тихи възгласи на възхищение.

Лучия изглеждаше поразително в роклята си от изумрудени люспи, зашити върху тъмнозелена морска коприна. Скъпоценните камъни улавяха лунната светлина и я задържаха в себе си. Всяко движение на Лучия караше роклята да блещука. Черната й като нощ коса бе пусната свободно. На устните й бе изписана победоносна усмивка.

Махди придаде на лицето си щастливо изражение и се усмихна широко на невестата си. Лучия се приближаваше. Беше стигнала до средата на пътеката. В очите на Махди тя беше призрак, носещ се към него, предвестник на смъртта му.

Тя стигна до олтара и застана до Махди.

Жрицата направи знак на младоженците да се обърнат един към друг.

— Скъпи влюбени — започна тя, — днес сме се събрали…

Махди едва я чуваше. Наум преговаряше ходовете си. Чакаше шанса си. Скоро всичко щеше да свърши. Единственото, което искаше сега, бе да отърве света от злото, събрано в храма.

Когато Лучия вдигна дясната си ръка, той направи същото. Жрицата завърза китките им с водораслово въже.

Заклинателите започнаха да напяват. Гласовете им се издигнаха, силни и ясни, отекнаха в камъните на древния храм, заехтяха из целия дворец.

Жрицата се усмихна.

— А сега брачните клетви.