Дженифър Донъли
Морска магия (5)

Четири

— И после корабът се удари в скалите и се пръсна на милиони парченца! — пропя русалката Лактара.

Тя отметна глава назад и се разсмя. Звукът бе мелодичен и привлекателен, точно толкова привлекателен, колкото красивото й лице, зелените очи и гъстите рижи къдрици, които се спускаха по гърба й.

— Разказвай нататък, Тара! — викна Лучия Волнеро откъм стаята си за преобличане, където тъкмо се преобличаше в официална рокля.

Само че Лактара се смееше толкова силно, че не можеше да проговори. Фала, сестра й, довърши разказа.

— Не беше просто някакъв си кораб — каза Фала и се изкиска. — Беше круизен кораб. С хиляда гога на борда. Хвърляха се през борда — плис, пляс, плъос, за да ни хванат!

Вола, третата сестра, също се смееше.

— Естествено, колкото по-наблизо идваха, толкова по-бързо плувахме, докато не се изтощиха напълно! И дори докато се давеха, посягаха към нас. Миличка, не си виждала по-смешна картинка!

— И не си яла нищо по-вкусно! — прошепна Фала.

— Фала, лошо момиче такова! Тихо! — скара й се Вола.

Фала каза „Съжалявам!“

Лактара изсумтя:

— Не е вярно.

— Наистина съжалявам — настоя Вола. После, с палав шепот, добави: — Съжалявам, че не убих повече!

Трите сестри отново се разсмяха неконтролируемо и Лучия им заприглася. Бяха й далечни братовчедки и близки приятелки — и сирени, макар да го отричаха за пред хората.

Сирените пееха срещу заплащане. Някои дори пееха за гогите. Разказваха се истории за тайни концерти във венециански дворци, за които на певиците се плащаше в скъпоценни камъни.

Според слуховете сирените изяждаха онези, които убиваха, но Лучия не вярваше на слухове. О, братовчедките й се шегуваха с това, но тя беше сигурна, че го правят, за да шокират околните. Макар да си признаваше, че от време на време, когато заклинанията илюзио, които сестрите непрекъснато си правеха, отслабнеха, тя виждаше, че перлените им зъби са по-остри, отколкото е мислела, алените им нокти по-дълги, а очите — по-студени.

Сестрите, които много си приличаха, живееха в крайбрежните води на Гърция. Лучия ги бе поканила в Серулия, защото имаше да им съобщи нещо. Бяха пристигнали преди час. Лучия ги беше привикала в покоите си, бе наредила да поднесат сладкиши и чай и после бе поискала мнението им за няколко рокли.

Сега изплува иззад паравана в плътно прилепнала бледозелена рокля от морска коприна, избродирана с миниатюрни перли. Синьо-черната й коса се вееше около раменете й. Сапфиреносините й очи изгледаха преценяващо отражението й в огледалото.

Фала сбърчи нос. Вола поклати глава.

— Нищо особено — заяви Лактара и изсумтя.

Лучия щракна с пръсти и прислужницата й донесе друга рокля. Тя бе посрещната със същата реакция. Както и следващата. Лучия, започнала да се изнервя, се преоблече в четвъртата поред.

— А тази? — попита тя, заплува към средата на стаята и се завъртя.

Роклята бе направена от хиляди свръхтънки люспи изумруди, зашити върху тъмнозелена морска коприна. Скъпоценните камъни се застъпваха като риби люспи. Улавяха светлината и я задържаха. И най-лекото движение, което правеше Лучия, караше цялата рокля да блести.

— Страхотна е! — заяви Вола.

Лактара се съгласи, но Фала попита:

— За какво е това модно ревю, Луч? Да няма бал? Затова ли ни покани?

Лучия седна при братовчедките си. Погледна всяка от тях и накрая каза:

— Току-що ми помогнахте да избера сватбената си рокля. Още не съм казала на никого, но ще преместя датата на сватбата по-напред.

Вола вдигна вежда.

— Скорострелна сватба, а, скъпа? — попита с лукава усмивчица.

Лучия подбели очи.

— Изкарай си съзнанието от бездната, ако обичаш.

— Младоженецът знае ли? — попита Фала.

— Още не съм му казала. Извън града е, с войници, охранява западната граница. Ще бъде изненада — излъга Лучия. — Умолява ме да преместя датата. Влюбен е до уши, така че защо да чакаме повече? Ще се оженим след по-малко от две луни, щом дойде следващата сизигия — когато се подредят Слънцето, Земята и Луната. Тогава приливът ще е най-висок и магията ще е най-силна. Такъв е законът и, за съжаление, не мога да го променя. Затова ви поканих. Да ви помоля да ми станете шаферки.

Вола изписка. Фала прегърна Лучия.

Лактара вдигна ръка.

— Момент само! Преди да се съглася, държа да знам как изглеждат нашите рокли.

Когато Лучия я убеди, че шаферските рокли ще бъдат ушити от морска коприна и седеф и ще са почти толкова красиви, колкото и нейната, Лактара се съгласи. Последваха още прегръдки и целувки и накрая Лучия им предложи да се оттеглят в стаите, които им бяха приготвили прислужниците.

— Дълго сте пътували. Сигурна съм, че ви се иска да си починете, за да се освежите преди вечеря — каза тя с престорена загриженост.

Трите сестри си тръгнаха, без да спират да бъбрят за това кой от младите благородници или офицери възнамеряват да омаят на вечеря.

Лучия затвори вратата след тях, подпря се на нея и издиша. Братовчедките й обожаваха да клюкарстват. До края на седмицата целият дворец щеше да разбере, че двамата с Махди са толкова влюбени, че са преместили датата на сватбата си. Всички щяха да се развълнуват от новината. Дори на баща й щеше да му се наложи да отклони за малко вниманието си от държавните работи и да се концентрира върху сватбата й.

Което бе точно каквото искаше Лучия.

Валерио бе открил, че съпротивата на Черните перки има шпионин в двореца. Неговият собствен шпионин, внедрен сред Черните перки, му беше разкрил това, но не бе успял да открие кой е вражеският шпионин. Валерио бе съобщил на Лучия едва предишната вечер, че скоро ще хване предателя.

Лучия вече знаеше кой е: Махди.

Ако баща й откриеше какво прави Махди и че се е врекъл на Серафина точно преди да се врече на нея, Лучия, щеше да убие Махди веднага. Дори нямаше да даде на Лучия възможност да му обясни, че Махди е извършил всичко това, защото е бил омагьосан от Сера.

Лучия бе разкрила истината, след като упои Махди и извади кървави песни от сърцето му. В тях видя церемонията по вричането със Сера. Лучия знаеше, че врекъл се мъж не може да се ожени за друга русалка. Магията нямаше да подейства. Нотите на сватбеното заклинание-песен щяха да звучат фалшиво.

Сера явно бе използвала тъмна песен върху Махди, това бе изводът на Лучия. Нямаше друг начин да се обяснят действията му. Никой мъж не би предпочел Сера пред нея.

— Но аз я надхитрих — прошепна Лучия сега и се усмихна при мисълта за красивия си зловредник. Зачуди се дали смъртоносното създание е стигнало вече до Тъмноприливните плитчини.

Лучия бе отишла при Карис, жрица на богинята на смъртта Морса, и я бе помолила да направи създанието. Зловредникът бе изваян от глина и кървава магия и тя бе заплатила за това със злато и смърт. Съществото бе идеален двойник на Махди и Лучия знаеше, че ще успее в мисията си — да залови Сера и да я доведе при нея. С останалото щеше да се занимае Лучия.

Едва тогава щеше да може да се омъжи за Махди.

Едва тогава щеше да получи властта, която жадуваше, властта, която щеше да я извиси над подигравките на хората.

Едва тогава гласовете в главата й щяха да замлъкнат — онези гласове, които ехтяха по тъмните коридори на паметта й.

Те шепнеха за нея. Горката Лучия. Толкова е красива. Колко тъжно, че няма баща.

Шепнеха за майка й. Ето я вдовстващата дукеса… Късмет извади, че намери някой да се ожени за нея. Лоша кръв, нали знаеш. Лучия също ще трябва да се ожени за някой от по-ниска класа. Тези неща не се забравят.

Когато Лучия бе дете, бузите й горяха от срам пред тези думи, а сега сърцето й бе почерняло от омраза.

Родителите й бяха влюбени, но тогавашната кралица бе забранила сватбата им, защото в рода на Порция имаше предатели. И така, Лучия бе отраснала без баща. Едва когато навърши пълнолетие, Валерио, страховитият главнокомандващ на кралството, й бе разкрил, че той е неин баща.

Един ден всички подводни царства и всички морски хора в тях ще разберат, че си моя дъщеря, бе й обещал той. — Дотогава пази тайната ни. Животът на всички ни зависи от това.

Когато станеше съпруга на Махди, Лучия вече нямаше да е просто кралица, щеше да стане императрица. Баща й бе спечелил трона на Миромара за нея и освен това бе завладял и Ондалина, и Матали. Предстоеше покоряването на Кин, а после и на Пресноводието, и на Атлантика. Валерио щеше да завладее всички тях за нея, за да управляват двамата с Махди целия подводен свят.

— Тогава няма да си шепнат за мен — каза Лучия на празната стая с глас, преливащ от злоба. — Няма да смеят. Освен ако не искат главите им да се търкулнат на земята.

Беше близо, толкова близо до осъществяването на надеждите си. Баща й не бе успял да залови Сера, затова Лучия се беше заела с това. Успехът изцяло зависеше от зловредника и от морския скорпион, който го придружаваше, за да предаде фалшивото съобщение. Дали щяха да стигнат до далечния лагер на Черните перки? Дали щеше раковината да стигне до Сера? И дали тя щеше да повярва, че гласът, записан в нея, е на Махди?

— Велика Морса, погрижи се да стане — помоли се Лучия. Знаеше, че няма да намери покой, докато богинята не отговори на молитвата й.

Докато зловредникът не се завърне от Тъмноприливните плитчини.

Докато Серафина най-сетне не умре.