Дженифър Донъли
Морска магия (27)

Двайсет и шест

Черната перлана Морса.

Дар от богиня.

Астрид взе перлата от Орфео, хванала връвта с една ръка, положила перлата на дланта на другата. Перлата бе голяма, повече от сантиметър в диаметър, и съвършена. Някои перли излъчваха вътрешна светлина. Сиянието на тази бе тъмно. Астрид усети как силата й прелива в нея. Усети какво е да си Орфео. Знанието, магията. Представи си как моретата се разделят по нейна заповед, как вятърът се подчинява на желанията й.

Усещането за абсолютна власт я ужаси, но в същото време я развълнува.

Върни я. Пусни я. Той иска да я искаш, предупреди я един вътрешен глас. Само че талисманът бе събудил неутолим глад в душата й. Вместо да върне перлата на Орфео, Астрид започна да затваря пръсти върху нея, за да я стисне здраво.

Орфео изцъка с език и я взе от ръката й, преди да я е стиснала в юмрук.

— Твърде много, твърде скоро — каза той и закачи перлата на шията си.

Астрид остро усети отнемането на перлата. Докато омаята от всемогъщието изчезваше, в нея се надигна отвращение. Беше ти в ръката! — скара се тя на себе си. — Можеше да я вземеш! Нали затова дойде тук?

Астрид обаче знаеше добре, както бе разбрала още в момента на пристигането си тук, че дори да вземе перлата, няма как да избяга с нея. Нямаше да успее да излезе дори от оранжерията, камо ли от двореца.

Трябваше да намери друг начин да я вземе. И друго време.

— Астрид, когато пристигна, ме попита защо съм те призовал. Казах ти, че искам да те излекувам, но това бе само част от причината.

Перките й настръхнаха. Най-сетне щеше да получи отговор.

— А другата част?

— Искам да те обуча. Искам да започнеш да учиш заклинанията, които съм събрал — отвърна Орфео. Кимна към рафтовете. — Избери си раковина, дете. Изслушай заклинанието и после го изпей.

— Защо, Орфео?

Вместо да й отговори, той пристъпи към широкото бюро в центъра на стаята и от едно чекмедже извади най-красивото бижу, което Астрид бе виждала. Представляваше богата огърлица от множество редове малки, съвършени бели перли. Безброй перли.

— Беше на Алма, обичната ми съпруга. — Той протегна ръка с огърлицата към Астрид. — Много от бижутата й дадох на един много полезен… — поколеба се за миг, после довърши — приятел.

Морса, помисли Астрид. Една витрина в развалините на Атлантида бе разказала на Сера, че Орфео е призовавал Морса, а Сера бе разказала на Астрид.

— Но тази огърлица не бе предназначена за нея — продължи Орфео. — Тя е предназначена за теб.

Астрид поклати глава.

— Не мога да я приема.

Алма бе живяла преди няколко хиляди години. Огърлицата й бе древна, безценна.

— Настоявам да я вземеш. Търсих я дълго време в развалините на Атлантида. Беше сватбен подарък за Алма от родителите й — обясни Орфео. — Според атлантидския обичай перлите символизират децата, които женихът и невестата ще имат, както и децата на тези деца, и така нататък, за да пребъде семейството във вечността. Зная колко би се зарадвала Алма, ако приемеш огърлицата. Ти си нашата вечност, Астрид… моята и на Алма.

Преди Астрид да успее да възрази, той закопча огърлицата на шията й.

— Иди се огледай — каза и посочи огледалото в ъгъла.

Астрид заплува нататък и се взря в отражението си, удивена от разкоша на огърлицата. Докосна я стеснително.

— Приличаш на нея — каза Орфео с тъга. — И на децата ни.

— Каква беше тя? — попита Астрид и отплува от огледалото.

— Красива, и външно, и в душата си. Мила. Добра. Състрадателна.

— Иска ми се да я бях познавала.

При думите й Орфео помръкна. Макар Астрид да не виждаше очите му зад очилата, обзе я ясното усещане, че тези очи в момента гледат нещо много далечно. Нещо, което само те можеха да видят.

— Един ден ще се запознаете. Един ден Абадон ще разкъса бариерата между този свят и Отвъдното и аз ще си върна Алма.

Името на Абадон удари Астрид като силен шамар. Влиза ти под кожата. Печели те, точно както каза Сера. Бори се!

— Чудовището трябва да е много силно, за да може да направи подобно нещо — каза тя, решена да открие колкото може повече за врага и да не предаде доверието на приятелите си.

— Чудовището е повече от силно — каза Орфео.

— И въпреки това е било победено от останалите петима магове — осмели се да каже Астрид с надеждата той да продължи да говори. — Затворили са го.

— Победено? — повтори Орфео с презрение. — Съвсем не. Абадон влезе в Карцерон, защото аз му казах.

— Какво? — изуми се Астрид. — Мислех, че Мероу и останалите са го вкарали вътре.

— Така вярваха те. Което бе точно каквото исках.

— Аз… не разбирам.

— Абадон бе най-великото ми творение. Използвах всичко, с което разполагах — магията си, знанията си, за да го създам. Нужен ми беше, за да вляза в подземния свят — обясни Орфео. — Знаех, че другите магове ще се опитат да ме спрат, дори ако се наложеше да ме убият. Не ме вълнуваше собствения ми живот, вече бях научил как да измамя смъртта, но трябваше да осигуря оцеляването на Абадон. Трябваше да го опазя.

Сърцето на Астрид заби по-бързо. Нима чудовището имаше слабо място? Трябваше да открие какво е то. Но трябваше да действа внимателно.

— Как? — попита тя небрежно.

— Като му направя убежище — отвърна той. — Място, където да заспи, но да не умира, в случай че плановете ми се провалят. Когато бях почти готов да го пусна на свобода, смених ключалката на Карцерон. Тя бе направена така, че да се отключва със стария ми талисман — изумруда на Евексион. Една нощ я промених, за да работи с новия — черната перла. Не след дълго останалите магове откриха какво съм направил и…

— Не са се зарадвали — предположи Астрид.

Орфео се усмихна.

— Може да се каже. Бяха научили и за другите ми занимания.

— Тоест за… — смееше ли да го каже? — … жертвоприношенията. Хората, които си предлагал на богинята на смъртта, Морса.

Орфео повдигна вежда.

— Виж ти, виж ти. Някой си е научил урока.

Астрид се притесни, че е отишла твърде далеч и той ще спре да говори. Но той продължи разказа си с удоволствие, сякаш векове наред бе чакал да разкаже историята.

— Да, за жертвоприношенията. Маговете ме проследиха до храма на Морса. Опитаха се да ме накарат да изляза. Когато отказах, те събориха вратите. Бяха видели Абадон и се бяха заклели да го убият, затова аз наредих на Абадон да убие тях и всеки друг, който ми се изпречи на пътя. Маговете се биха смело. Използваха цялата си магия. В един момент, докато си поемах дъх, Мероу ме нападна с меча си, вместо със заклинание, и ме прониза смъртоносно. Поне така си мислеше тя.

Астрид смяташе, че е разбрала как е оцелял Орфео. Щеше ли да успее да го накара да го потвърди?

— Талисманът на Морса, нали? Той те е спасил. Използвал си перлата, за да съхраниш в нея душата си. Точно както прави Хорок.

— Ученичката скоро ще надмине учителя — каза Орфео с възхищение. — Да, Астрид, така направих. После Мероу откъсна перлата от шията ми и я нареди до другите талисмани, за да отвори Карцерон. Мислеше си, че е толкова силна… — Той поклати глава при спомена. — Само че те петимата никога не биха оцелели, ако се бяха изправили срещу чудовището в затвора сами. Аз бях онзи, който му каза да влезе. Говорех от перлата, казах му да спи, да се скрие. Обещах му, че един ден ще се върна.

— Маговете са вярвали, че са спрели Абадон — каза Астрид, смаяна. — А вместо това са го съхранили за теб, докато успееш да събереш талисманите.

Орфео кимна с горда усмивка.

— Отне време. Мероу хвърли черната перла в Каникааг. Ако не беше една лакома риба и един още по-лаком викинг, сигурно още щях да съм в търбуха на водовъртежа.

— Как създаде Абадон? — попита Астрид.

— А, скъпа, това ще си остане тайна. Докато никой не знае от какво е направено чудовището, никой няма да може да го унищожи.

— Няма да кажа на никого. Не и след всичко, което направи за мен.

Настроението на Орфео рязко се промени. Астрид почувства как очите зад очилата я пронизват.

— За глупак ли ме мислиш, дете? Ако бях глупак, нямаше да оцелея четири хиляди години. Зная, че си дошла да ми вземеш черната перла — или поне да се опиташ, и да я занесеш на приятелките си.

Бузите на Астрид пламнаха. Беше прозрял непохватния й опит да събере информация. Как бе могла изобщо да си помисли, че ще го надхитри?

— Ти си вярна на приятелките си и аз ти се възхищавам за това — каза Орфео. — Но скоро тази вярност ще бъде подложена на изпитание. Ще се наложи да направиш избор между тях и мен. Ето ти отговора, Астрид. Затова те призовах. Тук си, за да направиш този избор. Ако избереш приятелките си, избираш поражението. Ажо избереш мен, избираш победата, силата и безсмъртието. Аз и Алма, заедно с теб, нашата наследница, нашата дъщеря, ще дадем ново начало на света. И ти ще станеш велик маг, вторият по сила след мен. Никой и нищо няма да може да се сравни с могъществото ни.

— Това няма да стане, Орфео. Вече съм направила избора си.

— Нима? — тайнствено попита Орфео. Прокара ръка по един рафт, пълен с раковини.

— Да. Аз…

— Пей, Астрид.

— Какво? — стресна се тя, изкарана от равновесие.

— Пей.

Тя поклати глава.

— Разбирам накъде биеш, но няма да стане. Затова просто ме убий и да се свършва. — Гласът й звучеше много по-смело, отколкото се чувстваше тя всъщност.

— Да те убия? — повтори Орфео и се дръпна рязко. — Не ставай смешна. Свободна си да си тръгнеш, когато пожелаеш.

— Така ли? — Астрид толкова се изненада, че не знаеше дали да му повярва, или не.

— Да. Но преди да си тръгнеш, направи ми една малка услуга.

Астрид го изгледа внимателно.

— Постарах се да те излекувам. Позволи ми да проверя дали съм успял.

— Но аз… аз не мога — възрази Астрид. Само при мисълта за пеене я обхвана паника. Ами ако пробваше и не успееше?

— Не можеше — поправи я Орфео. — Опитай.

— Много ме боли гърлото.

Орфео изцъка с език.

— Още те е страх, нали?

Отново бе прозрял истинските й чувства. Астрид сведе поглед към пода.

— Да — призна тя.

— Била си дете, когато си глътнала монетата. И ти е било толкова трудно да растеш без магия, нали? — попита Орфео с тон, пълен с разбиране. — Има ли нещо по-лошо за ондалинианец? Толкова те е боляло да слушаш шушукането, смеха, подигравките. Боляло те е да разочароваш майка си и баща си…

Астрид имаше чувството, че той вижда в душата й. За русалка като нея, свикнала да крие чувствата си, този поглед причиняваше болка.

— … но мен никога не си разочаровала.

Астрид вдигна глава. Погледна го колебливо. Защо би го казал — че никога не го е разочаровала? Тя не би могла да го разочарова или да го зарадва. Току-що се бяха запознали.

— Наблюдавах те — продължи той. — Бях едно от лицата в тълпата в Цитаделата. Съдия, който мина покрай теб в Залата на правосъдието. Пазач в кралските покои. Понякога бях морски лъв, друг път нарвал или пък морски скорпион. Гледах те винаги, когато можех, Астрид.

Астрид направи гримаса.

— Хм, Орфео? Това е малко откачено.

Орфео се засмя.

— Не, детето ми, това е любов. Аз бях морският кон, който хвърли Тауно, когато ти се подигра веднъж по време на лов. Аз бях тюленът, който го ухапа по гърба след една груба дума.

Астрид също се засмя, не можа да се въздържи. Спомняше си и двете случки толкова ясно. Беше й станало приятно да види Тауно унизен, след като той бе унизил нея. Изпълни я неканен прилив на благодарност към Орфео.

— Това си бил ти? — попита тя. — Наистина ли?

Орфео кимна.

— Разказвам ти всичко това, за да ти докажа, че никога не бих проявил жестокост към теб, Астрид. Ти си моя кръв, моя дъщеря. Пей, детето ми. Опитай.

На Астрид й се искаше да опита. Много. Но нямаше толкова смелост.

Орфео явно го бе забелязал, защото й предложи ръката си.

— Спомни си усещането, когато създаваш музика — каза той. — Спомни си, Астрид. Пей.

Астрид се взря в него. Чувстваше се като плувец, който се бори с вълните миг преди да го повлече мъртво течение.

Отново го оставих да се доближи твърде много, помисли си тя. — Трябва да го пусна, да изляза от тази стая и от Дома на сенките. Веднага.

Но не успя да се накара да го направи. Желанието да пее отново бе твърде силно. Нуждаеше се от магията си така, както се нуждаеше от кислород.

Ще я използвам, за да го победя, обеща си тя. — Оставих го да ме излекува. Сега ще го оставя да ме обучи и ще използвам наученото, за да взема черната перла.

Астрид хвана ръката на Орфео и си пое дълбоко дъх.