Дженифър Донъли
Морска магия (3)

Две

Теченията в Мьорк Дал бяха пусти, магазините — затворени, къщите — залостени за през нощта. Единственото, което разсейваше мрака в спящото гоблинско село насред ледените сиви води на Северно море, бе мъждивата светлина от няколко магмени лампи.

Астрид Колфинсдотир плуваше безшумно по главното течение с изваден меч, нащрек за всяко движение. Търсеше огледало.

Нито в Каргьорд, където бе оставила приятелите си, нито в безлюдните води, заобикалящи тази пустош, нямаше огледала. Плуваше на юг от няколко дни. Мьорк Дал бе първото селище, на което попадаше, и първото място, където може би щеше да намери онова, което търсеше.

Орфео я бе призовал. Беше дошъл при нея в огледало и тя знаеше, че за да отиде при него, също ще трябва да мине през огледало. Но как? Много от най-могъщите магове не можеха да минават през огледала. Тогава как щеше да успее тя — русалката без магия, онази, която и една нота не можеше да изпее?

— Това е пълна лудост — прошепна тя. — Безнадеждно е. Невъзможно. Самоубийствено.

Напоследък често повтаряше тези думи — още откакто бе срещнала Серафина, Нийла, Линг, Ава и Бека в пещерите на йелите.

Шестте русалки бяха призовани от водачката на йелите, Баба Вража. Тя бе тази, която им разказа за чудовището в Южното море и им разкри, че те са единствените, които могат да го надвият.

След като си бяха тръгнали от йелите, момичетата бяха научили, че Орфео е бил лечител и най-силният сред маговете на Атлантида — Шестимата царували. Всеки от тях бе имал талисман — магически предмет, който усилвал способностите им. Талисманът на Орфео бил съвършен изумруд, дар от Евексион, бога лечител.

Заедно с останалите магове Орфео управлявал мъдро и справедливо и спечелил обичта на поданиците си, докато съпругата му Алма не умряла. Той не можал да приеме смъртта й и помолил Хорок, пазителя на подземния свят, да му я върне. Хорок отказал и Орфео се заклел сам да си я върне. Решил да създаде чудовище, достатъчно силно, че да може да нападне подземния свят — Абадон. Орфео призовал богинята на смъртта Морса да му помогне. От нея получил друг талисман — съвършена черна перла.

Когато останалите петима магове — Мероу, Никс, Сикоракс, Нави и Пира, разбрали какво замисля Орфео, се опитали да го спрат. Разгневен, той пратил чудовището си срещу тях. В битката Абадон унищожил Атлантида. Когато хората побягнали към водата, Мероу помолила Нерия, богинята на моретата, да им помогне. Нерия сплела краката на атлантидите в опашки и им дала способността да дишат под вода. Така ги спасила.

Макар петимата магове да се били храбро, те не успели да надвият Абадон, затова го затворили в Карцерон, затвора на острова. За да се отвори ключалката на затвора, били нужни шестте талисмана. Орфео отказал да им даде своя, затова се наложило да го убият, за да го вземат. Щом Абадон бил затворен, Сикоракс, с помощта на няколко кита, отнесла Карцерон в Южното море.

След това Мероу скрила талисманите на най-опасните места в шестте подводни царства, за да не може никой никога да ги използва и да освободи Абадон. После тя заличила всички доказателства за съществуването на Абадон. Създала нова история, според която Атлантида загинала от естествена смърт. С времето предателството на Орфео, чудовището му и талисманите били забравени.

Мероу била сигурна, че е направила всичко необходимо, за да опази народа си, но грешала.

Защото Орфео намерил начин да измами смъртта. Другите магове само си мислели, че са го убили. Той бил скрил душата си в черната перла, подарена от Морса, и чакал, векове наред, докато една риба открила перлата и я глътнала. Когато рибар уловил рибата и я изкормил, попаднал на перлата. От него я купил един викингски вожд и когато я взел в ръка, душата на Орфео се вселила в тялото му. Отново жив, Орфео започнал да търси останалите талисмани, нетърпелив да освободи чудовището.

Орфео се бе заклел да си върне Алма от царството на Хорок, дори да му отнеме цяла вечност. Астрид знаеше, че скоро ще изпълни клетвата си.

Злият Валерио пък искаше да покори всички подводни царства и да обедини армиите им, за да служат на Орфео. С такава огромна армия и със страховития Абадон, Орфео най-сетне щеше да може да нападне подземния свят. Той разбираше, че самите богове ще се вдигнат срещу него и че битката може да потопи в хаос не само Отвъдното, но и подводните и земните светове. Това обаче не го интересуваше. Щом си върнеше съпругата, той щеше да сложи ново начало на света, или на онова, което останеше от него. Единствените препятствия по пътя му бяха шест млади русалки.

Защо призова нас? — бе попитала Серафина Вража. — Защо не императори или адмирали, или военачалници и техните войски? Защо не най-могъщите магове под водите?

Вража им беше казала, че именно те шестте са най-могъщите магове. Бяха наследници на Шестимата царували и магията на предците им живееше в тях.

Астрид бе наследница на Орфео. Отначало не бе повярвала на речната вещица. Беше невероятно. Невъзможно. Направо абсурдно.

Орфео бе най-могъщият маг на света. Най-могъщият в историята на света. А Астрид? Тя дори едно камо не можеше да изпее без свирката от китова кост. Бека й я беше направила. Преди години, когато беше малка, можеше да прави заклинания, но след един лунен празник, Månenhonnør, бе изгубила магията си.

А сега се опитваше да намери могъщия безсмъртен Орфео и да вземе от него черната перла, за да могат с приятелките й да съберат всички талисмани на едно място отново, да отключат Карцерон и да убият Абадон. Тя. Астрид Колфинсдотир. Русалка, неспособна да прави магия.

— Пълна лудост — прошепна тя отново. Но се налагаше да го направи. Налагаше се да намери Орфео и да се добере до черната перла. Единствено тя би могла да го направи.

Астрид продължи да плува през Мьорк Дал, без да спира да се оглежда наляво и надясно. Мина покрай витрина на магазин, пълна със сушени терагогски уши, захаросани морски краставици и подлютени молюски. На друга витрина бяха изложени оръжия, изковани от висококачествена коболдска стомана. На трети имаше редици магмени лампи. Трябваше й фризьорски салон, бижутерия или шивашко ателие — някъде, където има огледала, но още не бе намерила подобно място.

След няколко минути тя стигна края на главното течение, където магазините свършваха и започваха къщи. Вдясно имаше по-малко течение, покрай което бяха наредени още няколко магазина. Над витрината на единия пишеше СПАСЕНИТЕ СЪКРОВИЩА НА СЕЛВИГ.

Астрид се втурна натам. Търсачите на съкровища, гоблини и морски хора, преравяха всеки потънал кораб за ценни предмети. Почти винаги продаваха огледала. Тя притисна нос към витрината и заслони очи с ръце. В магазина бе тъмно, но на улицата наблизо имаше стълб с магмена лампа, която излъчваше достатъчно светлина, за да може тя да види какво има вътре — кристални чаши, бронзови фенери, комплект за игра на крокет… и огледало!

Астрид се огледа бързо, за да се увери, че наоколо няма никого, прибра меча си в ножницата, увиснала на хълбока й, и извади нож изпод палтото си. Вкара върха на острието в ключалката на вратата, изви го рязко и после бутна силно нагоре. Резетата се дръпнаха и вратата се отвори. Тя прибра ножа и влезе в магазина. Докато затваряше вратата, още веднъж внимателно огледа течението. Последното, което й трябваше точно сега, бе да я арестуват.

Наложи се да си проправя път покрай камари корабно платно, пластмасови хладилни чанти и намотки найлоново въже, но накрая стигна до огледалото. Беше овално и доста голямо, със златна рамка. Астрид видя отражението си: сплетена коса, бледа като лунна светлина, леденосини очи, мощна черно-бяла опашка.

— Как се прави това? — попита се тя.

Спомни си свирката от китова кост. Може би тя щеше да й свърши работа. Но както посягаше да я извади, се спря. Можеше да пее само заклинания за камуфлаж. И дори да знаеше песента заклинание за пътуване през огледала, никога нямаше да успее да го изпее както трябва. Магията й беше твърде немощна.

Тя си спомни как Орфео се бе появил в огледалото пред нея в Танъров дол. Беше вдигнал ръка и я бе поставил на повърхността на огледалото, тя бе направила същото. За момент бе усетила как ръката й потъва в сребристите дълбини. Сега отново притисна длан към повърхността на огледалото пред нея. Не се случи нищо. Тя натисна. Пак нищо. Започна да се ядосва, но реши да пробва още веднъж.

Тогава пред очите й изплува лицето на жената, бледо и безплътно.