Дженифър Донъли
Морска магия (66)

Шейсет и пет

Приятелите на Регелброт натрупаха висока камара камъни върху гроба й. Сера сложи последния.

После с наведена глава запя заедно с другите, и гоблини, и хора, войнишка погребална песен.

Регелброт бе умряла предишната нощ. Липсата на храна, ниските температури, заедно с полярната треска, която върлуваше из лагера, я бяха победили. Другарите й я погребаха с пълни военни почести. Гробът й беше последният от общо петдесет, които изпъстряха морското дъно край лагера на Черните перки.

Когато заглъхнаха последните ноти на песента, се чу друг звук — писклив, маниакален смях. Сера вдигна поглед. Знаеше кой издава тези звуци дори без да го вижда. Мършояди.

Бяха се събрали високо над лагера, на една скална издатина в склона на Мрачната планина. Дрехите им, свалени от трупове, бяха парцаливи, целите на дупки. От ушите и шиите им висяха крадени бижута. Косите им висяха около лицата, мръсни и безцветни.

— Стреляй по тях, ако се приближат — каза тя на Гарстиг, преди да тръгне от гроба.

Докато плуваше обратно към лагера с Алития до себе си, тя започна да потрива ръцете си в ръкавици, за да ги сгрее. Студът в Южното море бе различен от всичко, което бе излитвала досега. Този студ бе хищник, който обикаляше около жертвата си, готов да я нападне.

Черните перки бяха пред Карцерон от една седмица и още никой не бе зърнал Абадон, само бяха дочували по някой кикот или ръмжене.

Лагерът бе оформен в полукръг, отворен към затвора, на известно разстояние от портата. По целия периметър бяха разположени часови, в случай че се появеше Астрид или някой враг. Край портата на затвора също имаше войници, на които бе наредено да докладват и за най-лекото движение от вътрешността.

Но чудовището не се показваше.

Беше зловещо тихо и войската нямаше какво да прави, освен да наблюдава и да чака.

Започна да се смрачава, докато Сера плуваше из лагера. Гоблини и морски хора, увити в тюленови кожи, се присвиваха от студ, топлеха се край подводни огньове и около едно магмено езеро.

За щастие, гоблините бяха открили магмена жила и я бяха отворили широко. Черните перки можеха поне да се постоплят край езерото от разтопена скала. Докато плуваше покрай войниците си, Сера чу по-чести кашлици. Антоан и Жерве, два от алигаторите на Манон Лавьо, кихаха, макар да бяха омагьосани срещу студа. Блатната кралица и свитата й също се бяха присъединили към Сера.

Дори Алития страдаше от антарктическия климат. Обичайната й пъргава походка се беше забавила забележимо. Ниските температури бяха сгъстили маслото в металните й стави.

Студ, несигурност, очакване… и те бяха станали врагове на Черните перки. Дразнеха, опъваха нерви и бяха превърнали Сера и войниците й в мрачни, напрегнати хора.

Сега Сера плуваше към Карцерон. Правеше го по няколко пъти на ден, за да провери дали Абадон не е решил да се покаже. Когато приближи затвора, видя, че тази вечер няма да е сама. Ава се носеше край портите, обвила ръце около два пръта в решетката.

— Има ли признаци на живот? — попита Сера, когато доплува до нея.

Ава поклати глава.

— Още се крие. Но го чувам, ако се заслушам.

— Не разбирам — намръщи се Сера. — Последният път, когато го видяхме в пещерите на йелите, той проби защитното им заклинание и се опита да ни избие всичките. Защо сега не се държи така?

— Мисля, че Орфео му е казал да се скрие.

Бръчките по челото на Сера се задълбочиха.

— Той идва ли, Ава? Виждаш ли го?

Ава поклати глава.

— Ами Астрид?

— И там нищо.

— Съвсем нищо ли? Сигурна ли си?

— Да, но не разбирам защо — каза Ава. В гласа й се смесваха раздразнение и объркване. — Ако Астрид е успяла да вземе двата талисмана и да избяга от Дома на сенките, той щеше да тръгне след нея. Щеше да я гони дотук. А ако не е успяла да ги вземе, той пак би трябвало да е на път за насам. Защото не е глупак. Досега трябва да е открил, че сме тук с четирите талисмана.

Сера кимна.

— Ако знае, че сме тук, ще знае, че имаме войска. Голяма войска. Няма да дойде без собствена армия. Няма толкова войници, колкото си е мислил, че ще има, но винаги могат да се намерят наемници.

— Ако идваше с армия, щях да разбера. Толкова много войници, mina… Щях да усетя нещо. Щях да чуя туптенето на черните им сърца, докато се приближават. Освен ако… — Тя се поколеба. — Освен ако вече не мога, Сера. Страх ме е, че губя способността си да усещам нещата. Тоест, със сигурност не усетих Трахо в Паешкото царство.

— Това е било, защото тъкмо си успяла да се измъкнеш от ръцете на Оква Нахоло. Използвала си всичките си способности да ги надхитриш. Никой не би усетил Трахо — каза Сера в опит да й вдъхне увереност. — Вътрешното ти зрение е все още остро, Ава. Когато пристигнахме тук, ти усети, че Абадон се крие в дълбините на Карцерон, нали?

Ава не отговори, но нямаше и нужда. Сера виждаше по лицето й, че не е убедена. Тъгата и съмненията в собствените й сили не си бяха отишли.

Ава извърна глава към портата. Заслуша се. Почувства.

— Защо не отговарят боговете, Сера? Защо не искат да ни кажат как да убием Абадон?

— Не отговарят засега — каза Сера и се опита да прозвучи обнадеждено. — Те са богове. Действат както на тях им харесва.

— В момента не долавям нищо от него — тихо каза Ава. — Дори шепот.

— Това е много странно — рече Сера и надникна в мътната тъмнина отвъд портата. — Аз очаквах побесняло, ревящо чудовище. Очаквах Орфео, войници, битки, засада от Лучия… Не очаквах това нищо.

— Може би Орфео се опитва да ни замаже очите.

— Е, няма да успее — решително заяви Сера. — Часовите постоянно обикалят периметъра. Няма да успее да ни доближи, без да усетим.

— Да се надяваме — уморено каза Ава.

— Иди си почини. Алития ще те заведе до палатката ти — каза Сера. Сърцето я болеше за потиснатата й приятелка. Копнееше да види жизнената, бойка Ава, която познаваше.

Алития внимателно подаде един от краката си на Ава. Ава се хвана за него и двете поеха към центъра на лагера. Но след няколко метра Ава спря и се обърна.

— Вража каза, че Шестимата царували били по-силни, когато били заедно. Каза, че и ние ще сме по-силни, когато се съберем. Може би си права, Сера. Може би боговете не отговарят засега. Може би ще ни отговорят, когато дойде Астрид. Когато талисманите се съберат заедно. И ние.

Ава се опираше на съвсем крехка надежда. Всички разчитаха на нея.

— Може би, Ави — нежно каза Сера.

После Ава и Алития изчезнаха в мрака.

Сера се обърна отново към Карцерон. Погледна изгорялото място на дъното, където бе горял огънят на йелите, и си спомни колко се беше уплашила, когато я бе повикала Вража. Сега би дала всичко, за да види речната вещица до себе си. Сера бе говорила с Кора и Лина за Абадон. Беше говорила с троловете и китовете. Никой не бе успял да й каже онова, което тя искаше да знае — как да го убие.

Сега тя чу гласа на Ава в главата си. Може би боговете не отговарят засега.

После чу нещо друго — нисък, бълбукащ смях. Идваше от дълбините на Карцерон.

През тялото й премина тръпка. Тя закопча догоре палтото си и заплува обратно към палатката си.

Студът я захапа, докато плуваше, и накара зъбите й да тракат.

Утре тя щеше да удвои войниците, които всеки ден ходеха на лов. Наоколо нямаше много храна, но все щяха да намерят няколко от прозрачните рибки, които се стрелкаха близо до дъното, или кални червеи, или пък подобните на скариди, но без черупка, мамарци. Ако наловяха достатъчно, готвачите в лагера щяха да сготвят топъл гювеч, за да се стоплят всички.

Нямаше да е зле и да открият още една магмена жила. Тя щеше да нареди да започнат да търсят на сутринта.

Засега студът бе единственият враг, с който можеше да се бори.