Дженифър Донъли
Морска магия (55)

Петдесет и четири

Всичко свърши за секунда, но в съзнанието на Сера щеше да се случва отново и отново до безкрайност.

В последвалите часове, дни и седмици образи и звуци се връщаха в съзнанието й отново и отново. Размазано зелено петно. Чувство, че пада. Копие, цепещо водата със съскане. Звезди, избухващи в главата й, при удара в пода.

Болка и тежест. Смазваща. Спираща въздуха й, живота й. Тя усети как нещо топло се просмуква в дрехите й. Картината пред очите й се избистри. Видя тавана, покрит с ярки анемони, четинести червеи и морски звезди.

И тогава Лучия се наведе към нея с лукаво изражение на красивото си лице.

— Толкова за любовта — каза тя и се усмихна подигравателно.

После изчезна. Сера чу меко тракване, когато тайната врата се затвори. Опита се да помръдне, да се изправи, но не можа.

И после дойдоха гласовете.

Писъците на Нийла.

Виковете на Бека: „Доведете доктор! Веднага! Веднага!“

Язид: „Не, богове, не.“

Гарстиг: „В тунелите е! Разбийте вратата! Бързо!“

По-късно се появиха гласове, които тя не познаваше.

„Внимателно. Леко. На три…“

Тежестта бе отместена. В дробовете й нахлу вода. Отново можеше да диша.

— Изправете я!

Това беше Бека.

Сера усети как я подхващат ръце. На Бека. На Нийла. Вдигнаха я от пода.

Стаята се завъртя около нея, когато се опита да заплува сама. Главата й пулсираше. Мислите й бяха разбъркани, омотани. Тя се опита да се пребори с объркването. Опита се да прочисти главата си. Да помисли.

— Сера? Сера, чуваш ли ме? — попита Нийла.

— Аз… май кървя… — отвърна тя и погледна алените петна по дрехите си.

Нечии ръце разкопчаха куртката й и потърсиха рани.

— Добре си. Не си уцелена — каза Линг с облекчение.

— Не… не съм ли? — заекна Сера. Явно кръвта, с която бе покрита, не беше нейна. Но това беше необяснимо. Тя притисна ръка към слепоочието си.

— Тогава как… кой… — гласът й заглъхна, когато погледът й попадна на двамата лекари, които бяха влезли в стаята. Суетяха се около неподвижна фигура на пода.

Мъж, облечен в зелено. Изумруденозелено.

Очите на Сера се разшириха. Изведнъж всичко й се изясни и й призля. Петното във водата. Тежестта. Кръвта.

— Не — каза тя и заклати глава невярващо. — Не, не, не! — Последната дума се превърна в протяжен писък.

От гърба на мъжа стърчеше стрела. Отляво. Където бе сърцето му. Лицето му беше извърнато от Сера, но тя го познаваше.

Беше Махди.