Дженифър Донъли
Морска магия (32)

Трийсет и едно

— Стига си мърдала, става ли? — изсъска ядно Нийла през зъби, стиснала няколко карфици с устни.

— Още ли не си готова? — попита Сера и изпъшка от нетърпение. — Някаква си униформа.

Носеше се на едно място вече повече от час в пещерата щаб, докато Нийла й взимаше проба за новата куртка и дълга вееща се пола, без да спира да реже, да подгъва и да тропосва плата.

Нийла извади карфиците от устата си.

— Не е някаква си униформа. Това е твоята униформа. Нужно ли е да ти напомням, че ти си водачът на Черните перки и че трябва да вдъхновиш двайсетхилядна войска утре сутрин? Ще стане по-лесно, ако не приличаш на мършояд.

Дезидерио, седнал до голямата каменна маса, зает с чистене на арбалета си, изпръхтя весело.

Сера се намръщи — не й се нравеше да я сравняват с парцаливите, костеливи морски елфи.

— Много благодаря, Нийла — каза тя. — Не се бях замислила, че приличам на мършояд.

— Откакто изчезна куртката ти, носиш чужда. Маншетите са се разръфали. Яката също — тя се отдръпна на няколко маха. — Обърни се, ако обичаш — нареди.

Сера изпълни.

С ръце на хълбоците, Нийла огледа работата си и кимна.

— Абсолютно недостижима. Нищо, че сама си го казвам.

— Готова ли съм? — попита Сера.

— Готова си — каза Нийла и й помогна да съблече новите дрехи.

— Не мога да повярвам, че тръгваме утре — каза Сера и отново облече взетата назаем куртка над туниката си. — Тръгваме за Южното мор е утре.

За войниците бяха осигурени униформи и оръжия. Каруците, които щяха да превозят мунициите, храната и лекарствата, бяха натоварени. Бежанците, които бяха твърде млади, твърде стари или твърде болни, за да се бият, щяха да останат в лагера. Леярната бе притихнала. Онези, които можеха да заспят, спяха. Онези, които не можеха, се бяха събрали на групички около няколко подводни огъня и си чистеха оръжията или лъскаха шлемовете.

Утре сутринта Сера щеше да им каже истината — че заминават за Южното море, а не за Серулия, и защо. Тя се отправяше на път, за да изпълни задачата, дадена й от Вража. Щеше да сложи начало на финалния етап от битката с Абадон.

Сера си спомни дните преди речната вещица да се появи в сънищата й, преди чичо й да нападне Серулия, преди светът й да се разпадне на парчета. Сякаш оттогава бяха изминали хиляда години. Сера беше различна. Пораснала. Помъдряла. Закоравяла.

Стотици тревоги препускаха сега през главата й. Стотици подробности. Стотици въпроси.

— Сигурна ли си, че имаме достатъчно бинтове? — попита тя.

— Бека напълни цяла една каруца с бинтове — отвърна Нийла.

— Палатки?

— Натоварени са, готови за път — рече Дез.

По-дълбоки тревоги обаче бяха изписани на лицето й. Дез забеляза. Спря да лъска арбалета и попита:

— Какво те притеснява всъщност?

— Махди — призна тя. Той бе все така в Серулия, в двореца.

— Скоро ще го изтеглим оттам — каза Дез. — Ще ни чака, жив и здрав, в Гибралтарския проток, както планирахме.

Сера кимна и се опита да се усмихне, но не успя да убеди брат си.

— Какво друго има? — попита той.

— Ава — каза Сера. — Астрид.

— Щяхме да чуем, ако Ава беше заловена — увери я Нийла. — Разбойниците на Валерио щяха да я доведат в Серулия. Махди щеше да разбере и да ни каже.

— Ами ако се е случило нещо друго? — неспокойно каза Сера. — Ако са я хванали Оква Нахоло? Ако е… ако е…

— Мъртва? — довърши Нийла. — Щяхме да разберем. Свързани сме в кръвен обет. Щяхме да усетим. Същото важи и за Астрид.

— Права си — каза Сера. Най-лошите й страхове бяха потушени. Засега.

— Защо не поспиш? — попита Нийла.

— Добра идея — съгласи се Сера. — А ти?

— И аз ще дойда след малко. Имам още малко за шиене.

Сера доплува до приятелката си и я целуна за лека нощ.

— Благодаря ти, между другото — каза тя. — Новата ми униформа е страхотна. Наистина. — Тя се усмихна закачливо и добави: — А старата дай на мършоядите.

— Дори те няма да я пипнат — рече Нийла.

— Ще дойда с теб до казармата — каза Дезидерио. — И аз имам нужда от малко сън.

Той прибра пособията за чистене на оръжие обратно в торбата от морска трева и вдигна арбалета.

— Да плуваме — каза.

Брат и сестра плуваха рамо до рамо през лагера, само двамата. След като шпионинът бе заловен, Сера освободи телохранителите. Мразеше някой да я следва по опашката, а и смяташе, че ще бъдат много по-полезни при приготовленията около заминаването за Южното море.

— Знам, че се тревожиш за Махди, но щом е оцелял досега около Валерио и Лучия, значи ще оцелее още няколко дни.

— Прав си, Дез. Само че просто не мога да се успокоя. Не мога да се отърся от чувството, че ще се случи нещо. Като сянка, изпод която не мога да се измъкна.

— Нерви. Цялото това планиране, плетене на заговори и чакане ти оставя прекалено много време да мислиш за всичко, което може да провали нещата — каза Дез. — Утре ще се почувстваш по-добре, след като поемем на път.

Той изгледа сестра си изпод вежди.

— Махди значи много за теб, нали?

— Да — съгласи се Сера. — Той означава всичко за мен, Дез.

— Не съм и помислял, че може да си паднеш по него. Когато се запознахте, не можеше да го понасяш.

Сера се засмя при спомена.

— Реших, че е пълна гупа. Едва ми продума. Искаш само да играе на „Горгони галеони“ и с теб.

— Да, но през цялото време, докато играехме, той питаше за теб.

— Така ли? Не знаех — каза Сера. Стана й приятно. Но щастието не трая дълго. Да мисли за Махди, да говори за него… това само събуждаше всичките й страхове. Тя реши да смени темата.

— Ами твоят любовен живот как е? — попита тя.

— Какъв любовен живот? — попита той, като се постара да прозвучи невинно. — Нямам такъв.

— Сериозно ли, Дез? — подкачи го тя. — Затова ли се изчерви?

— Не е вярно! — тросна се Дез.

— Още по-червен стана — каза Сера и го сръчка с опашка. — Видях как те гледа тя. И как ти гледаш нея. Онази нощ, когато пристигнахте.

— Кой?

— Ха. Много смешно — каза Сера и подбели очи. — Сякаш има сто русалки, влюбени в теб, а?

— Най-малко.

— О, моля те.

Дез се усмихна.

— Толкова ли е очевидно?

— За мен да. Но аз те познавам.

Усмивката на Дез помръкна.

— Ще ми се да беше пратила съобщение, Сера. Някоя раковина, каквото и да е. — Той замълча за момент, после попита: — Ами ако е минала на негова страна?

Изражението на Сера се вкамени.

— Никога — каза тя. — Не и тя. Невъзможно.

— Тя е страдала, Сера. Много. Само защото не може да пее. Двамата с Орфео ще кръстосат волите си и се боя, че неговата ще се окаже по-силна.

— Няма. Познаваш я, Дез. Знаеш колко е силна.

— Но Орфео може да й даде нещо, което никой друг не може.

— Магията ли?

— Гордостта — каза Дез. — Астрид няма доверие в себе си. Не вярва, че струва нещо. Цял живот е копняла за одобрението на баща си и никога не го е получила. Все още не осъзнава, че единственото одобрение, което й е нужно, е нейното собствено.

— Тя няма да ни предаде, Дез. Ще вземе перлата и ще ни я донесе. Сигурна съм.

Двамата спряха. Бяха стигнали до разклон между теченията. В едната посока бяха казармите за мъжете и мъжките гоблини, а в другата тази за жените.

— Дано си права — каза Дез.

— Разбира се, че съм права. Аз винаги съм права.

Дез подбели очи.

— Звучиш точно като мама. — Той целуна сестра си по челото. — Иди поспи. Утре е голям ден.

Тя го целуна на свой ред и заплува към своята казарма. Нямаше търпение да стигне до леглото. Бека и Линг си бяха легнали преди часове.

Точно преди да влезе в пещерата чу нещо — някакъв тънък, цвъртящ глас.

— Кралица Серафина — каза гласът.

Сера се обърна, но не видя никого.

— Насам.

Гласът идваше от една тъмна падинка в дъното, вляво от входа на пещерата. Серафина надзърна в падинката и пак не видя нищо. Ръката й инстинктивно се спусна към дръжката на кинжала.

Тъкмо щеше да издърпа оръжието от ножницата, когато от сенките изпълзя едър морски скорпион. Огледа се страхливо и вдигна една щипка. Сера видя, че държи раковина.

— За вас, кралице. Съобщение.

— Кой го праща? — предпазливо попита тя.

— Някой, който е загрижен за вас. Има големи неприятности.

Сърцето на Сера подскочи.

— Мах… — започна тя.

Скорпионът поклати глава. Вдигна другата щипка към устата си и каза:

— Без имена! В морето има твърде много уши. Само за вас. Никой друг не бива да чува. Прекалено е опасно.

— Как да съм сигурна, че е безопасно? — попита Сера. — Че не е измама?

Скорпионът пъхна един от тънките си крака в раковината, за да й покаже, че вътре няма капани.

Сера се огледа. Помисли си дали да не извика Линг или Бека. Щеше да е по-безопасно да общува със скорпиона и да прослуша съобщението, ако с нея имаше още една Черна перка. Но всички спяха, а тя не искаше да ги буди.

Сякаш прочел мислите й, скорпионът каза:

— Само за вас. Имам заповед да счупя раковината, ако някой друг се опита да я чуе.

— Само една приятелка. За защита… — пробва Сера.

— Ще я счупя — настоя съществото и стисна раковината по-силно.

Сера се наведе. Не можеше да си позволи да не чуе съобщение, изпратено от Махди. Протегна ръка и скорпионът сложи раковината върху дланта й. Тя колебливо я поднесе към ухото си. Махди започна да говори незабавно. Гласът бе неговият, нямаше съмнение. А страхът, който се излъчваше от този глас, накара люспите по опашката й да настръхнат.

Сера, Махди е. Близо до Карга съм, в Тъмноприливните плитчини. Не можах да пратя това по Алегра. Имаме голям проблем. Валерио е тръгнал към Карга. Води двайсетхилядна войска. Ще нападне. Имам и още за разказване, но не мога да вляза в лагера. Сред вас има шпионин и не искам да ме види. Ела в плитчините сама. Побързай, Сера. Моля те.

Сера свали раковината от ухото си. Сърцето й препускаше. Валерио беше предприел контраудар. Нямаше да чака тя да нападне Серулия. Той щеше да нападне пръв. На какво разстояние беше? Дали имаше време да изкарат всички от лагера и да се изплъзнат на ездачите на смъртта? Имаше. Вече се бяха приготвили за плуването до Южното море. Ако се наложеше, можеха да поемат по друг маршрут, а не този, който бяха начертали за заобикаляне на силите на Валерио. Дали пък не беше по-добре да останат и да се бият? Лагерът бе укрепен, можеха да го ползват за крепост. В открити води щяха да са по-уязвими.

Махди я беше помолил да отиде при него, сама. Това беше рисковано. Той го знаеше, но въпреки това я беше помолил. Това й подсказваше, че има неприятности, големи неприятности. Той не знаеше, че сред Черните перки вече няма шпионин. Бяха му пратили раковина със съобщение за заловения шпионин… но ако той вече бе поел към Каргьорд, нямаше да я е получил.

Войските на Валерио трябва да са наблизо — помисли си тя. — Махди ще знае точно колко близо.

— Отивам при него. Веднага — каза Сера на скорпиона и прибра раковината в джоба си. — Ще ми покажеш ли пътя?

Скорпионът кимна.

Сера се стрелна към пещерата, в която държаха морските коне. До Тъмноприливните плитчини имаше доста път — ако плуваше сама, щеше да й отнеме половин ден. Затова щеше да отиде на кон и да ускори хода на животното със заклинание вело.

Скорпионът не можеше да поддържа такъв ход. Когато Сера се сети, че го е забравила, обърна коня и се върна да го вземе.

— Качвай се — каза тя и му протегна ръка. Насекомото се хвана за ръката й и се покатери на рамото й, където се закрепи с опашка.

— Настани ли се? — попита тя.

Той кимна и тя отново заплува.

За нейна радост, конете бяха прибрани за през нощта и наоколо нямаше никого.

Сера изпя илюмината. Като опитна ездачка, тя си избра една бяла кобила, завърза юздата за стената, да не мърда, и я оседла. Когато свърши, набързо написа бележка.

Отивам да се видя с приятел. Ще се върна до сутринта.

Серафина

После отвърза кобилата, изведе я от пещерата и я яхна. Скорпионът се настани пред нея, за да показва пътя.

Сера смушка кобилата и изпя вело. След по-малко от секунда русалката и скорпионът се отдалечаваха от лагера, превърнали се в неясно петно в тъмната вода.