Дженифър Донъли
Морска магия (20)

Деветнайсет

Астрид имаше чувството, че се опитва да изпълзи от дълбока дупка.

Опита се да отвори очи, но светлината я заслепи. Опита се да извика за помощ, но не успя да произнесе думите. И през цялото време ужасяващата болка в гърлото се впиваше в нея, опитваше се да я потопи отново в безсъзнание.

Един глас, нисък и загрижен, стигна до нея през мрака.

— Астрид? Чуваш ли ме? Боли ли те?

— Да — успя да изхрипти тя.

— Имам лекарство. Можеш ли да седнеш? Ще ти помогна.

Астрид усети как две силни ръце я повдигат, без изобщо да се затруднят от тежестта й. Зад гърба си усети пухкави възглавници и се облегна на тях. Главата й тежеше, но тя успя да я повдигне и да отвори очи. Видя, че е в стаята си в Дома на сенките. Бе облечена в нощница от морски лен и лежеше на легло, пълно с меки черни анемони.

Орфео бе седнал на ръба на леглото, със сбърчено от тревога чело.

— Изпий това — каза той и й подаде чаша някаква тъмна, гъста течност. — Бих препоръчал да го изпиеш наведнъж. Има ужасен вкус.

Астрид знаеше, че трябва да внимава. Орфео можеше да й навреди страшно много. Но болката бе твърде силна. Взе чашата с треперещи ръце и изгълта съдържанието и с гримаса на погнуса. Наистина беше ужасно, но подейства. Болката бързо отшумя.

Сега Астрид откри, че отново може да мисли. Паметта й започна да се завръща. Ръцете на Орфео върху гърлото й, страшният вкус на кръв в устата й и после тази агония.

— Какво стана с мен? — дрезгаво попита тя и му подаде празната чаша. — Какво ми направи?

Орфео не отговори веднага. Вместо това отметна кичур коса от лицето й и притисна длан към челото й като грижлив баща. Когато се увери, че тя няма температура, той бръкна в джоба си и извади оттам малък тъмен предмет. Вдигна го във водата, хванал го с два пръста, за да го види и тя.

Астрид погледна предмета. Беше сребърен друп.

— Не разбирам — каза тя и отмести поглед от монетата към Орфео.

— Изкашля го — обясни той и сложи друпа в ръката й. — Бил е в онзи сладкиш, който си изяла тогава, в детството си. Помниш ли как ми каза, че монетата не се паднала на никого? Паднала се е на теб. Глътнала си я и тя е заседнала в ларинкса ти. Притискала е гласните ти струни и така им е пречила да вибрират както трябва за пеене на заклинания.

Астрид бе толкова поразена, че онемя. През всички тези години, всички тъжни, тежки, самотни години, си бе мислила, че нещо с нея не е наред. Всички си го мислеха. А през цялото това време причината да не може да пее, е била една монета от сладкиш.

В сърцето й изплува въпрос. Мога ли отново да пея? — запита се тя, но бързо потуши надеждата. Нямаше търпение да научи отговора на този въпрос, но се ужасяваше от мисълта, че той няма да е отговорът, който иска да чуе. Каза:

— Това променя нещата.

Орфео се усмихна. Затвори пръстите й около монетата.

— Това променя всичко.

Той стана и се приближи до една масичка в далечния край на стаята. Вещите на Астрид бяха разопаковани и подредени върху нея. Той прокара ръка по тях — раницата й, палтото, мечът, кинжалът… и свирката й от китова кост.

Пред очите на Астрид, той взе свирката и я счупи в коляното си.

— Ей! — изграчи тя, побесняла. — Какво правиш?

Астрид обичаше свирката. Тя бе най-ценното нещо, което притежаваше. Бека й я бе направила, за да може да прави магия, въпреки че не можеше да пее, а сега Орфео я беше счупил.

— Свирка? — презрително каза той. — За дете на Орфео?

Астрид продължи да протестира. Опита се да стане от леглото, но щом се изправи, й се зави свят.

— Легни — нареди Орфео. — Поспи. Тялото ти трябва да се излекува.

— Не мога да спя… — промълви тя, притваряйки очи. — Трябва… трябва…

Какво? Трябваше да направи нещо, нещо много важно, но какво бе то?

От лекарството й се приспиваше. Не трябваше да го пие. Само боговете знаеха какво е сложил Орфео в чашата.

Тя с усилие отвори очи. Погледът й падна върху Орфео, върху перлата на шията му. Перлата на Морса — това беше. Тя трябваше да я вземе. Затова беше дошла тук.

Тя замахна непохватно. Щеше да я вземе веднага. Щеше да я грабне, да си вземе меча от масичката и да избяга от Дома на сенките.

Но преди дори да е извадила опашката си от леглото, я завладя изтощение. Очите й се затвориха. Главата й клюмна на рамото. Тя отново усети да я подхващат ръце. Ръцете на Орфео, нежни и силни. Положиха я обратно на възглавниците.

— Почини си, Астрид. Поспи.

Да, почивка. Трябваше да си почине. Да си възстанови силите. И тогава щеше да вземе перлата.

— Скоро — прошепна тя, докато сънят я обгръщаше с черното си наметало. — Ще я взема, Сера, обещавам… скоро.