Дженифър Донъли
Морска магия (42)

Четирийсет и едно

Трюмът на супертраулера бе пълен със солена вода… и с две хиляди въоръжени морски хора и гоблини. Бека се носеше между тях и проверяваше отново и отново арбалета си. Това й помагаше да овладее нервите си.

Марко беше спасил Черните перки. По някакъв начин бе успял да убеди всеки свой познат с плавателен съд — приятели, рибари, Воини на вълните, да му заемат съдовете си. Танкери, траулери, рибарски лодки, всичките се бяха събрали във водите над Каргьорд преди пет дни, бяха натоварили морските хора и гоблините и бяха поели към Средиземно море.

Заклинателите бяха създали защита от човеците капитани, за да не споделят с никого тази си мисия, или да прозвучат напълно откачено, ако се опитат. Бяха направили и велозаклинания, за да ускорят хода на корабите.

В момента цялата армия на Черните перки се бе събрала над Серулия, скрита в гогските кораби. Беше нощ — по-късно, отколкото им се искаше, но в Северния Атлантик имаше буря, която ги беше забавила. Тази нощ небето бе ясно и грееше пълна луна. Ако някой погледнеше нагоре към повърхността, щеше да види силуетите на корабите. Бека и останалите се надяваха, че силите за сигурност на Серулия са прекалено заети да патрулират из града, за да забележат рязкото увеличение в морския трафик на повърхността.

Поне нямаше нужда да се тревожат за Махди. Бяха му пратили раковина, за да му съобщят какво се е случило със Сера. Само че не знаеха дали тя е стигнала до него. Отговорът не беше дошъл. Но дори ако раковината не бе стигнала до него, те знаеха, че той е в безопасност. Трябваше да е освободил заклинанието от перлата невидимка по-рано през деня и досега да е напуснал града. Черните перки бяха пратили двама войници в първото убежище за Махди, за да му разкажат всичко, което се бе случило междувременно. Щяха да му кажат да остане в убежището, вместо да плува към Гибралтар, и да чакат там с него, докато не дойдат новини от Серулия. Дезидерио щеше да прати да ги повикат, ако Черните перки завземеха града, а ако не успееха… поне той щеше да се отърве жив.

Сега Бека и останалите Черни перки в супертраулера чакаха сигнал, за да знаят, че останалите войски са заели позиции.

Макар в трюма на траулера да беше претъпкано и горещо, беше и някак странно тихо. Цареше напрегната атмосфера. Всички знаеха, че може би виждат човека до себе си за последен път. Никой не знаеше колко от тях щяха да се върнат и колко щяха да останат да лежат на бойното поле.

Бека чу, че Дезидерио, Язид и Гарстиг си шушукат някъде наблизо. Преговаряха плана, както бяха направили, вече хиляда пъти.

— Трябва да ударим с пълна сила. Нужна ни е бърза, категорична победа — каза Дез.

— Достатъчна ли ще е? — тревожеше се Гарстиг.

— Би трябвало. Не забравяй, че можем да разчитаме на елемента на изненадата — каза Дез.

— Надявам се — рече Гарстиг. — Защото Валерио има на своя страна черноноктести дракони.

Бека, както и всички останали, знаеше, че Валерио държи кръвожадни черноноктести дракони в развалините на реджията на Мероу. Сера се бе срещнала с тях, заедно със София, докато бягаха от ездачите на смъртта след обира на дворцовата съкровищница.

— Първата вълна ще взриви склада за муниции в двореца — продължи Яз. — Втората вълна ще се опита да елиминира драконите. Третата ще обгради казармите…

Бека спря да слуша. Знаеше плана наизуст. Тя бе измислила по-голямата част.

Реши отново да си провери бронята, да види дали всички закопчалки и ремъци са стегнати здраво. На рамото й седеше малко оранжево животинче, прилично на ярък еполет.

Опи беше харесала Бека и бе отказала да се раздели с нея, когато тя си тръгна от двореца на Марко. Миниатюрното октоподче беше вило силно, беше си сменило цвета няколко пъти и беше изстреляло толкова много вода по Марко, който се опитваше да го отдели от китката на Бека, че той накрая се беше отказал. Опи се върна заедно с Бека в Карга, но за създание, родено в Тихия океан, водите на Северно море се бяха оказали твърде студени. Бека бе помолила една от миромарските бежанци, занаятчийка от Серулия, да оплете на октоподчето пуловер от морски лен. Единственият вид морски лен, който растеше в Каргьорд обаче, бе ярколилав. Опи изглеждаше забележително в пуловера си с осем ръкава, но нямаше нищо против. Всъщност тя толкова се влюби в пуловера, че отказа да го свали, дори когато стигнаха в по-топли води.

Докато Бека си проверяваше бронята, мислите й се отнесоха към йелите. Спомни си как Вража й бе казала, че произхожда от Пира и че в смелата Атлантида работела като ковач и била заета в ковачницата си на брега на острова, когато видяла да наближава вражеска флотилия. Взимайки светкавично решение, тя пратила вестоносец в столицата, за да предупреди останалите, че предстои нападение. После превърнала току-що изкованите земеделски сечива в оръжия, раздала ги на хората в селото и устроила засада на нападателите.

Бека бе последвала примера на Пира. В момента, в който се бе върнала от дома на Марко, тя бе започнала да обучава гоблините леяри как да загряват перли и да пъхат в тях заклинания за невидимост. После всички бяха работили денонощно, за да заредят със заклинания достатъчно перли за всички войници.

— Никога няма да успееш да ги направиш навреме — бе казал Язид. — Нужни са ни хиляди, Бека. Десетки хиляди. Невъзможно е.

— Може би — бе казала Бека, но не бе спряла да работи и накрая бе успяла да постигне целта си. Работейки рамо до рамо с гоблините, бе направила невъзможното. Само след няколко минути всички щяха да освободят заклинанията, да заплуват надолу към Серулия и да се изправят срещу Валерио.

Над главите им изведнъж се отвори врата, на около метър над повърхността. Появи се Марко и пристъпи по пътеката, закована за едната стена на трюма. Бека го виждаше, но той нея не. Лицето й бе просто поредното в морето от лица.

Сърцето й се изпълни с любов, щом го зърна. Погледът й обходи всяка черта, всяка извивка на красивото му лице. Тя знаеше, че може би го вижда за последен път. Толкова малко време бяха прекарали заедно във Венеция. Веднага щом той бе казал, че ще намери кораби, тя се бе върнала в Каргьорд. Колкото и да й се искаше да остане с него, знаеше, че всяка минута, прекарана далеч от лагера, за Сера е още една минута в плен на Валерио.

— Слушайте всички! — извика Марко, свил ръцете си като фуния около устата. — Току-що получих съобщение от другите кораби. Заели са позиции и чакат стартовия сигнал. Дез, какво ще кажеш?

Дезидерио кимна на Марко. След като се бяха прибрали в лагера след претърсването на Тъмноприливните плитчини, Дез бе събрал войската, за да им съобщи, че Сера е отвлечена. Войниците се бяха развълнували и бяха започнали да се кълнат, че Валерио ще си плати. Нямаха търпение да се качат на корабите и да освободят водачката си и бяха готови за битка.

Дез доплува до стената на трюма, изскочи от водата и се хвана за пътеката. Увиснал на една ръка, чиито мускули се открояваха ясно, той се обърна към войниците:

— Черни перки! — извика той. — Време е! Време е да си върнем Серафина, да си върнем Миромара, да си върнем всички води на света! Бием се за домовете си, за семействата си и за всички онези, които не могат да се бият — затворените, отвлечените от домовете си и семействата им, пострадалите от морския боклук Валерио! С мен ли сте?

Надигнаха се оглушителни възгласи. Дезидерио вдигна поглед към Марко.

— Дай сигнал на останалите — каза той. — И, Марко… благодаря ти.

Марко кимна.

— Късмет.

Дезидерио цопна обратно във водата, а Марко заговори в радиостанцията си. След няколко секунди три двойки огромни врати се разтвориха по тавана на трюма. Бека виждаше през тях небето и пълната луна, която сияеше толкова ярко и красиво. Ще я видя ли някога отново? — запита се. — Ще я види ли някой от нас?

Огромни лебедки спуснаха в трюма няколко мрежи. Хората и гоблините се хванаха за тях, мрежите се издигнаха и се спуснаха в морето.

Докато Бека гледаше, си мислеше как всичко това бе изглеждало невъзможно — да се натоварят Черните перки на корабите, да се извадят от там, да стигнат до Серулия. И въпреки това се бе случило.

Толкова много неща бяха невъзможни, докато не станеха възможни.

Мрежите се спускаха в трюма и вадеха войници, но Бека не се присъедини към тях. Трябваше да направи още нещо, докато е на кораба. Нещо, което я плашеше повече от битката, която предстоеше.

— Марко! — извика тя. — Марко, аз съм… Бека.

Той се огледа и се заслуша в опит да чуе гласа й през шума, вдиган от войниците и лебедките, в опит да открие лицето й сред тълпата.

Тя започна да си проправя път през стената от тела.

— Не знаех, че си на борда! — възкликна той, когато тя стигна до него. Остави радиостанцията на пътеката и скочи във водата. Когато Бека излезе на повърхността, Опи скочи на рамото на Марко.

— Ей, много си елегантна, Опи! — каза той. — Хубав пуловер.

Октоподчето се зачерви от удоволствие.

— Марко, чуй ме — каза Бека. — Не знам дали ще се върна…

— Не говори така, Бека.

— Налага се. И искам да ти кажа нещо. И аз те обичам. Обичам те, откакто те видях за пръв път. Каквото и да се случи, искам да го знаеш.

Бека взе лицето му в ръце и го целуна.

Опи запрехвърля очи от Бека към Марко и обратно, ококорена. После стана тъмночервена.

Това не беше първата им целувка, но можеше да се окаже последната, Бека го знаеше. Искаше Марко да запомни — целувката, момента, нея. Защото ако някоя стрела я откриеше тази нощ, тя искаше последното, което види, да е милото му, красиво лице.

Силен шум отгоре накара Бека да прекъсне целувката.

— Трябва да тръгвам — каза тя и вдигна поглед. Лебедките отново пускаха мрежите. — Трябва да се присъединя към останалите. — Тя се наведе и целуна Опи по главата. — Ти стой тук — каза й. — На сигурно място.

Опи посиня, но не възрази.

Бека понечи да отплува, но Марко я хвана за ръката.

— Постарай се да се върнеш, Бека — каза той с внезапно предрезгавял глас. — Защото искам да пробвам.

— Какво?

— Да направя невъзможното възможно.