Дженифър Донъли
Морска магия (2)

Едно

Серафина заплува към входа на пещерата, зейнала високо на склона на една самотна, брулена от теченията скала, и надникна в черната вода.

— Няма да дойдат — каза тя.

— Ще дойдат — възрази Дезидерио. — Сигурно са решили да минат по някое задно течение, за да се отърват от преследвачите си. Навън е опасно и за неките, не само за нас.

Сера кимна, но не много убедено. Продължи да се оглежда в търсене на движение във водата, докато останалите се носеха около огъня в опит да се стоплят. Тя беше направила огъня малък и слаб. Последното, което искаше, бе някой да забележи присъствието им.

Сера, Дезидерио, Язид и Линг се намираха в ничии води, отвъд границата на царството на меертойфелите, гоблинското племе. За тях щеше да е по-удобно да проведат срещата в щаба си в Каргьорд, но Гулдемар, вождът на меертойфелите, мразеше неките — племе от оръжейни търговци, и им беше забранил да влизат в царството му. Неки, открит на меертойфелска територия, щеше да бъде застрелян на място, така беше заповядал.

Сера също не харесваше неките и й се искаше да не се налага да води преговори с тях, но нямаше избор. Ездачите на смъртта тъкмо бяха засекли две доставки на оръжия. Според сделката на Сера с Гулдемар гоблините трябваше да снабдяват Черните перки с оръжия. Засечените доставки бяха последните две, за които Гулдемар се беше договорил със съпротивата и бе отказал да ги компенсира. Ездачите на смъртта не бяха негов проблем, така беше казал. Той бил изпълнил своята част от сделката.

В отчаянието си Сера се уговори с неките да се срещнат тук, в пустите гранични води на Северно море. Но дали щяха да дойдат?

Загубата на ценни оръжия беше лоша новина, но Сера много повече се тревожеше от факта, че ездачите на смъртта разполагат с информация кога ще бъдат доставени оръжията и по какъв път. Това потвърждаваше нещо, което тя вече подозираше — че сред Черните перки има вражески шпионин. Въпросният шпионин вече бе нанесъл сериозни щети на съпротивителното движение и, изглежда, щеше да продължи да го прави. Сера бе споделила плана си за срещата с неките само с най-приближените си, с надеждата да го опази в тайна от шпионина.

Играй с мисъл за цялата дъска, не само за една фигура, я бе съветвала майка й, кралица Изабела, сравнявайки държавното управление с партия шах. Откакто Сера бе разбрала, че чичо й Валерио е организирал нападението срещу Серулия и убийството на майка й, тя отчаяно се опитваше да опази себе си и Черните перки от шах и мат.

Къде са неките? — мислеше си сега, без да спира да се взира в черните води. — Да не ги е изплашило нещо?

— Още пет минути и изчезваме — обяви тя, когато се върна при останалите.

В този момент температурата в пещерата рязко спадна и пламъците на подводния огън почти изчезнаха. Сера чу звук зад гърба си. Завъртя се с ръка върху дръжката на кинжала, закачен на колана й. Бойците й се скупчиха зад нея.

В пещерата плуваха три фигури. Лицата им бяха скрити зад покрити с пясък качулки. Имаха дълги, мощни опашки и приличаха на морски хора, но Сера знаеше, че не са такива.

Неките, каза си тя наум и пусна кинжала. Формоменители. Предпазливи и неуловими, неките можеха за секунди да се смесят с тълпа морски хора, с рибен пасаж или да се слеят с някоя скала.

Излъчваха неприятно сладникава миризма, от която стомахът на Сера се обърна — миризма на смърт. Припомни й нашествието в Серулия и гниещите трупове на поданиците й, с които бяха осеяни развалините на града.

Тя инстинктивно докосна пръстена на дясната си ръка. Махди й го беше издялал от мидена черупка като израз на любовта си. Мисълта за Махди й вдъхна смелост.

— Добре дошли — каза тя и кимна на гостите.

Неките си свалиха качулките. Под тях се показаха мъжки лица, изваяни, красиви. Водачът им, тъмнокож, с кехлибарени очи, с дълга, свободно вееща се черна коса, й подаде ръка. Сера я пое. Той я стисна силно. Придружителите му също бяха с кехлибарени очи. Кожата им бе бледа. По гърбовете им се спускаха дълги руси плитки.

— Аз съм Серафина, кралица на Миромара. Благодаря ви, че дойдохте. Зная, че пътят ви е бил пълен с опасности.

— Кова — каза водачът. Кимна към другите. — Джулма и Петос.

Докато говореше, Сера видя, че езикът му е черен и раздвоен като на змия. Това я стресна, но тя не показа чувствата си.

— Седнете с нас — покани ги тя и посочи огъня.

Нещо лъсна мътно на дланта й. Тя погледна и прехапа устни. Дланта й бе покрита с кръв. Явно се беше порязала, без да забележи, но как? С дръжката на кинжала? Тя бързо изтри ръка в куртката си с надеждата, че никой не е видял, после седна до неките и останалите Черни перки около огъня.

Кова се настани с Джулма и Петос от двете му страни. Линг поднесе купа с лепки и кошница с лентовидни червеи. Докато неките ядяха, Кова попита:

— Какво ви трябва?

— Арбалети и харпуни — отвърна Дез.

— Колко?

— По пет хиляди. Плюс муниции.

— Кога?

— Вчера — каза Язид.

Кова кимна, навъсен.

— Няма да е лесно, но може да стане. Дайте ми седмица.

— Качествени продукти. Не боклуци — каза Дез.

— Арбалетите са гоблинско производство. Харпуните са от един терагог-търговец. Най-добрите на света — рече Кова. Усмихна се мрачно. — Терагогите ги бива в едно нещо, и то е убиването.

— А муниции? — попита Язид.

— Стрелите за харпуните са от неръждаема стомана. Гогски. Тези за арбалетите са от коболдска стомана с назъбени върхове. Уцелиш ли някого с такава стрела, оставяш го на място.

— Колко? — попита Сера.

— Седемдесет хиляди троки.

Тя поклати глава.

— Нямаме мокрети, само дублони.

Кова се изсмя.

— Откраднати от съкровищницата на Валерио, доколкото чух.

— Не откраднати, а възстановени — заяви Сера. — От моята съкровищница.

Единствените средства на Черните перки бяха съкровищата, които бяха взели от трезорите дълбоко под двореца на Серулия — гогски дублони, скъпоценни камъни, сребърни бокали, златни бижута.

— Петдесет хиляди дублона тогава — рече Кова.

— Трийсет.

Кова не отговори. Изчовърка с нокът парче храна измежду зъбите си.

— Четирийсет и пет — каза накрая. — Последно предложение.

Сера се замисли за цената, която искаше. Средствата й се топяха бързо. Храната и оръжията за войската, бодливите лози Дяволска опашка и другите материали, с които бяха укрепили лагерите си, струваха скъпо. Скъпи бяха и магмените лампи, които бе принудена да купува, защото в Каргьорд, изглежда, нямаше магмени жили. А това беше само подготовката. Битката, с която щеше да си върне Серулия от Валерио, битката срещу Абадон… те тепърва предстояха.

Четирийсет и пет хиляди дублона, реши тя накрая, бе цена, която бе готова да плати. Имаше обаче и друга, по-висока цена за тези оръжия, а нея тя не можеше да понесе: животи.

За момент Сера напусна пещерата и неките. Пренесе се обратно в Серулия по време на нашествието. Видя тялото на баща си да се спуска към дъното. Видя стрелата, която прониза гърдите на майка й. Чу писъците на невинни морски хора, покосени от нашествениците.

— Сера… — Говореше Дезидерио. Тя едва го чуваше.

Очите й се спряха на Кова. Беше подпрял ръка на един камък, а от дланта му се точеше кървава нишка. Тя отмести поглед и видя петна кръв по купата с лепки, която Линг беше предложила на гостите, и още няколко по кошницата с червеи.

Не съм се порязала, осъзна тя. — Неките имат кръв по ръцете и цапат с нея всичко, което докоснат.

— Сера, трябва да дадем отговор. — Сега говореше Язид.

Само че тя не можеше да произнесе думите. Беше парализирана от страх — страх за народа си, за страданията и разрушенията, които щяха да последват. Как би могъл който и да е владетел да вземе решение да тръгне на война? Дори и в името на справедлива кауза? Как би могла да прати хиляди хора на смърт?

Тогава чу друг глас, този на Вража. Сера бе сигурна, че речната вещица е била убита от ездачите на смъртта, но продължаваше да живее в сърцето на Сера.

Вместо да се криеш от страха си, остави го да говори, беше й казала Вража. — Той ще ти даде добър съвет.

Сера се заслуша.

Неките продават смърт, каза страхът й. Само че ти трябва да се научиш да седиш редом със смъртта и търговците й, ако искаш да победиш чичо си и да унищожиш злото в Южното море. Колко още ще загинат, ако не направиш нищо?

Сера вдигна очи и срещна погледа на Кова. С глас, натежал от ужас, тя каза:

— Съгласна съм.

Кова кимна.

— Условията ми са половината от плащането да е в аванс.

Перките на Сера настръхнаха. Никой мърляв контрабандист на оръжия не можеше да й заповядва.

— Моите условия са, че нищо не плащам в аванс — заяви тя. — Когато си получа оръжията, тогава ще си получиш златото.

Кава я изгледа продължително.

— Как ще закараш стоката до Карг? Ще бъде в сандъци, привързани към гърбовете на коне. Моите коне. Те не са част от сделката.

— Това е моя грижа — отвърна Сера.

Кова изсумтя.

— Така си е. И това, и още много неща — добави и стана. Джулма и Петос го последваха.

— Дай ми пет дни — каза той и протегна ръка към Сера, за да скрепят сделката с ръкостискане.

Сера също се изправи и стисна ръката му, без да сваля очи от неговите и без да трепне. Кова пусна ръката й и тримата неки вдигнаха качулките си. След секунди ги нямаше.

Сера сведе очи към дланта си. Знаеше какво ще види.

Усети нечия ръка на рамото си. Беше Линг.

— Ще се измие — каза тя.

Сера поклати глава.

— Не, Линг — тихо каза тя. — Няма.