Дженифър Донъли
Морска магия (13)

Дванайсет

„Утре сутрин нещата ще изглеждат по-добре.“

Думите на Дезидерио кънтяха в обхванатото от главоболие съзнание на Сера.

— Дали? — запита се тя.

Бяха се променили, всички те — Нийла, Линг, Бека, Астрид, Ава. Бяха пораснали. Тя също, знаеше го. Беше преодоляла много болезнени предизвикателства, откакто майка й бе убита, но това — да прати бойците си на война, май щеше да я победи.

Тя се проваляше. Проваляше се в изпълнението на задълженията си, проваляше народа си и самата себе си и осъзнаването на това бе хвърлило Сера в отчаяние. Чувстваше се така изгубена, така нещастна, че просто плуваше напред, без да обръща внимание на посоката. Покрай пещери, покрай скали, покрай туфи водорасли. През северната порта.

Почти час след като бе тръгнала от щаба, смразяващият кръвта вой на риби-кучета стресна Сера и я изтръгна от мрачните й мисли. Тя се огледа и видя, че е стигнала до източния край на лагера, отвъд защитния гъсталак от тръни, в едно пусто кътче от морското дъно, осеяно с редки водорасли и камънак.

Теченията се носеха печално между камъните, водите бяха много по-студени тук, отколкото в лагера. Сера потръпна и вдигна яката на куртката си, готова да се обърне и да заплува към топлия лагер. Но преди да го направи, дочу гласове. Идваха иззад една голяма скала, покрита с четинести червеи.

Говорещите също я чуха.

— Кой е там? — извика рязко един от тях.

Сера си опита да заплува назад, без да вдига шум.

— Говори мичман Адамо от съпротивата на Черните перки! Покажи се! Веднага! Иначе ще дойда аз и ще летят стрели.

Сера изпадна в паника. Не можеше да допусне някой да я види в такова състояние. Предполагаше се да вдъхновява бойците, не да ги тревожи.

— Казах да се покажеш!

Изплашената Сера набързо изпя илюзио с надеждата да превърне медночервената си коса в черна и зелените си очи в сини. Благодарение на пълната с желязо скала обаче се оказа с черни очи и синя коса.

— Няма да потретвам! — заплаши я гласът.

Сера чу как невидимият мъж зареди арбалета. Изплува иззад скалата с вдигнати ръце.

— Всичко е наред. И аз съм Черна перка — каза тя.

Един мъж с посребряла коса, с грубовато, брадато лице, се бе прицелил в нея с арбалета си. На униформата му бе избродирано „Адамо“. Другите двама — един по-млад мъж и един женски гоблин, също бяха вдигнали оръжията си.

— Ако си една от нас, защо се промъкваш из лагера посред нощ? — поиска да знае Адамо, измервайки с поглед униформата й.

— Не се промъквах. Аз… просто не можах да заспя, затова излязох да поплувам.

— Откъде си?

— От Серулия.

— Авантюристка, а? — рече Адамо и огледа синята коса. — Как ти е името, русалке?

— Сера — отвърна тя, без да помисли. После бързо добави фамилия. — Ларейн^[1].

— Не ми звучи като серулианско име — рече Адамо и присви очи.

— По майчина линия съм серулианка — бързо излъга Сера. — Родът на баща ми е от западните води. Край бреговете на франция.

— Предполагам, че това обяснява нещата — каза Адамо и свали оръжието. Същото направиха и другите двама. — Седни да се стоплиш — рече той и кимна към подводния огън. — Тъкмо свършихме с патрула. Не можахме да заспим. Решихме да се разходим да потърсим храна.

— Благодаря — рече Сера.

Адамо каза на Сера, че първото му име е Салваторе. По-младият се представи като Енцо Лендзи, а гоблинката каза, че се казва просто Сньофте. Направиха й място край огъня. Когато тя седна, Енцо взе нож и парче дърво. По земята около него бяха разхвърляни късчета дърво. Сера си даде сметка, че беше дялкал дървото, преди тя да нахлуе. Тя погледна каква фигура дялкаше и сърцето й се сви: беше тюлен.

Познаваше и друг мъж, който обичаше да дялка дърво. Веднъж й беше направил миниатюрен октопод. В градините на кралския дворец в Серулия. Докато гледаше как работи Енцо, така остро усети липсата на Махди, че я заболя.

Сньофте сръчка Сера и я извади от унеса й. Гоблинката й подаде купа, плетена от водорасли. Беше пълна с едри, сочни яйца от сепия.

— Хапни си. Намерихме ги под едни скали.

Сера взе един грозд яйца и ги лапна. Сладките, но и леко солени яйца се пръснаха, когато ги сдъвка.

— Ммм — рече тя, без да спира да яде. — Много са вкусни. Благодаря.

— Доста по-добре са от оная змиорча яхния — заяви Салваторе. Сега и той седеше край огъня.

— Кълна се във Велдиг, ако се наложи да изям още една купа от тази помия, ще повърна — оплака се Сньофте.

Сера знаеше, че Велдиг е гоблинският бог на войната. Вътрешно се присви, почувства се виновна, че не може да снабди войските си с по-хубава храна.

Сньофте поклати глава.

— Дойдох, защото Гулдемар ми заповяда — рече тя. — А вие тримата — тя кимна към Салваторе, Енцо и Сера — сте тук доброволно.

Гоблинката се засмя.

— Skøre tåber — рече на своя език. Откачени глупаци.

— Да, доброволец съм — сухо каза Салваторе. — По онова време си мислех, че има неща, за които си струва да умреш — за родното кралство, за родния град, за владетеля. Вече не съм толкова сигурен.

Унинието на Сера се задълбочи, докато слушаше Салваторе и Сньофте. Не беше в състояние да се изправи пред перспективата да праща на смърт верни воини — воини, които вярваха в битката. Да прати на смърт войници, които вече не вярваха в каузата, беше още по-лошо.

— Седим тук ден след ден, оцеляваме на змиорки, едва-едва, а ездачите на смъртта все повече се приближават — каза Сньофте. — Ние трябва да устроим засада на тях. Да ги избием и да набучим главите им на копия. Покрай портите на лагера.

— Съвсем вярно — рече Салваторе и изплю хапка водорасли за дъвчене в огъня. — Серафина обаче никога няма да го направи. Твърде е слаба. Твърде неопитна. Тя е просто пешка в играта на чичо си.

Сера имаше чувството, че я зашлевиха. Инстинктивно понечи да се защити.

— Серафина не е чак толкова зле — възрази тя, неспособна да скрие оправдателната нотка в гласа си. — Чух, че много обичала поданиците си.

Салваторе изсумтя. Буйните му вежди се вдигнаха нагоре.

— Обич? На кого му пука за обичта? Аз съм гладен. Студено ми е. Трябват ми стрели и храна, не обич — презрително каза той. — Обичта нищо не значи за мен.

Енцо, който не бе продумал досега, вдигна поглед от дървото.

— За мен значи нещо — тихо каза той. — Тя е причината да съм тук.

Салваторе размаха пренебрежително ръка пред него и изплю още една хапка водорасли в пламъците.

Енцо се обърна към Сера.

— И аз съм от Серулия. От фабрата.

Сера кимна. Добре познаваше квартала. Там живееха занаятчиите на Серулия.

— В нашето семейство всички сме дърводелци — продължи Енцо с горда, но тъжна усмивка. — Събираме греди от потънали кораби, ровим по брега за плавей. После правим от дървото красиви предмети — статуи, маси, рамки. — Усмивката му помръкна. — Вече не правим красиви предмети. Сега правим приклади за арбалети и дръжки за кинжали. Дядо ми, баща ми… те не искат да го правят, но нямат избор, Валерио така е заповядал. Чичо ми отказа… — Енцо замълча за няколко секунди, в плен на емоциите, после продължи — … и го отведоха.

— Съжалявам, Енцо — каза Сера. Сърцето я болеше за него. — Предполагам, че си дошъл, за да не изпълняваш заповедите на Валерио.

— Не — отвърна Енцо предизвикателно. — Измъкнах се една нощ през градските порти, докато стражът бе с гръб към мен. Дядо ми и баща ми не могат да се бият. Твърде стари са. Синовете ми са твърде малки. Но аз мога да се бия. И ще го направя. Затова съм тук. Защото предпочитам да умра, биейки се за тях, отколкото да живея и да гледам как страдат.

Салваторе скръсти ръце. Взря се във водата.

— Може и да има неща, за които си струва да умреш — рече той грубовато.

— Не, Салваторе — възрази Енцо. — Не неща. Само едно нещо: семейството.

Когато думите се отрониха от устните на Енцо, болката най-сетне спря — болката в главата и в сърцето на Сера.

По-рано бе попитала брат си и приятелите си как да изпрати хората си на война. Как да дам тази заповед? Някой може ли да ми каже? — бе умолявала тя.

Сега някой й беше казал.

Благодаря ти, каза тя безмълвно на дърводелеца. — Дължа ти повече, отколкото някога ще разбереш.

Тя се изправи, готова да се прибере и да си почине, после да започне отново на следващия ден. Тъкмо се готвеше да пожелае лека нощ на останалите, когато лагерът се огласи от протяжен, пронизителен звук. Той заглъхна, после пак се извиси.

Сньофте изруга.

— Сирената! — извика тя и скочи на крака.

Енцо също скочи и пъхна ножа в ножницата на колана си.

Не — помисли Сера. — Не може да бъде.

— Хващайте си оръжията, деца — мрачно каза Салваторе. — Май ни нападнаха.