Дженифър Донъли
Морска магия (18)

Седемнайсет

— Ох! — изпищя Ава.

Чу ръмжене. Последва нов взрив на болка, този път в рамото й. Сякаш я бодяха миниатюрни ножчета. Като…

— Бебе! — промълви Ава.

Гризване по ръката я накара да се осъзнае. Едно по-силно ухапване я накара да се размърда. Тя с вик се измъкна от тинята.

Нашоба и останалите Оква се опитаха да я обградят. Тя ги усещаше навсякъде около нея. Черните им сърца биеха силно, а гласовете им кънтяха в главата й. Ръцете й драскаха по костите им, докато си проправяше път между духовете, разкъсваше ребра и откачаше челюсти. Мощната й опашка чупеше краката и гръбнаците им.

Изведнъж се намери високо във водата над духовете, освободена. Гласовете им заглъхнаха. Образите избледняха.

Ава плачеше от облекчение. В следващия миг нещо я мушна в гърба. Нещо четинесто и твърдо. Пак я мушна, после закачи ръкава й и я издърпа на повърхността.

— Паяците! — извика тя. — Не!

Когато главата й се показа над водата, се появиха още четинести крака, всеки завършващ с черен нокът. Паяците пълзяха по бреговете на блатото с надеждата да си уловят вечеря. Ава ги чуваше как се движат през растителността. По лицето й полепнаха нишки от мрежите им. Без да спира да пищи, тя се опита да си дръпне ръката. Нокътят на паяка разкъса ръкава й, с което я освободи. Тя се гмурна обратно във водата с бясно препускащо сърце. Бебе, без да спира да лае яростно, се стрелна напред. Ава последва гласа му, като плуваше максимално близо до дъното и с всички сили. Не спря, докато не се отдалечиха от Паешкото царство. Тогава спряха и тя поседна на един камък, за да си поеме дъх. Имаше късмет, че е останала жива и го знаеше, но беше сломена. Не беше взела пръстена. На Бебе не му беше стигнало времето да го намери. Тя беше пропиляла единствения си шанс. Оква Нахоло нямаше да й дадат друг.

През цялото време си бе повтаряла, че боговете са я избрали да вземе рубинения пръстен, че затова са й отнели зрението. Сега в какво щеше да вярва? Че е изгубила зрението си без причина? Възможно ли бе боговете да са толкова жестоки? А как щеше да каже на останалите, че се е провалила? Нямаше да понесе разочарованието им.

— Какво ще правя? — запита се тя с пресеклив глас.

Нямаше отговор, но Бебе имаше. Той доплува до Ава и я плесна с опашка през лицето.

— Ох! — изскимтя тя и вдигна ръка към пламналата си буза. — Лоша рибка! Какви ги вършиш?

Бебе отново я плесна. Ядосана, Ава посегна да го сграбчи. Сключи пръсти около малкото му тяло и тогава го напипа — пръстена. Бебе го беше нанизал на опашката си. Явно го беше намерил и го беше нахлузил през перките на опашката си.

— Бебе! — викна тя. — Намерил си го!

Малката пираня сви перки и Ава внимателно изхлузи пръстена от опашката й. Възторженият Бебе излая високо и започна развълнувано да плува в кръг.

— Смела рибка! — каза Ава с възхищение. Тя дръпна пиранята и я целуна по устните. Бебе замърка.

Ава опипа пръстена. Халката бе тежка, а рубинът едър, с множество фасети. Тя усещаше как силата на пръстена се просмуква в ръката й.

— Трябва да го опазим — каза тя и пъхна пръстена в един джоб на чантата си. Беше изтощена от преживелиците си и бе готова да заспи където си беше, седнала на студения, твърд камък. Но не можеше да си позволи почивка. Още не. Беше свършила само част от работата. Беше намерила пръстена, да, но сега трябваше да го занесе на Сера, а пътят от Мисисипи до Северно море бе дълъг.

Тя простена от умора и се изправи.

— Хайде, Бебе — рече тя. — Да видим дали ще успеем да открием къщата на Амос. Ще ни трябва храна за няколко дни. Може да му се намират малко сочни блатни пиявици, които да си купим, или пък алигаторски яйца.

Когато заплуваха, отдалечавайки се все повече от Паешкото царство, умората на Ава започна да изчезва, а настроението й да се подобрява.

Успяхме! — помисли си тя. — Наистина намерихме пръстена. Ава си позволи да изпита гордост от подвига си. Нрава беше, че затова боговете й бяха отнели зрението. Бяха го направили, за да успее да влезе в блатото и да надвие Оква Нахоло. Ако не беше сляпа, нямаше да оцелее след тази среща.

Не след дълго Ава и Бебе се озоваха пред дома на Амос. Бебе видя колибата, захапа ръкава на Ава, който бе все още цял, и я задърпа към нея.

Ава се зарадва.

— Може Амос да ни позволи да пренощуваме тук — каза тя. — Ще тръгнем рано сутринта.

Мисълта за топъл огън, меко легло и пълноценен сън беше много привлекателна. Тя прецени погрешно разстоянието до верандата и се спъна в бордюра й. Изправи се и опипа за вратата.

— Амос? — извика тя и бутна вратата. Ръждясалите панти силно изскърцаха. Амос й беше казал направо да влиза, ако се върне. По цял ден работя отзад. Няма да те чуя, ако чукаш — това беше казал.

— Амос? — извика отново Ава и вплува в тясната колиба.

Бебе заръмжа ниско, после се разлая силно.

— Бебе? Какво става? Какво не е наред?

Ава чу внезапно изскимтяване от болка. После настана тишина.

— Бебе? — извика тя разтревожена. — Бебе? Амос, тук ли си? Какво става?

— Боя се, че Амос го няма — каза глас, който я стресна. — Ава Корахосо, предполагам? Най-сетне се срещнахме.

— Кой… кой си ти? — изплака Ава, вече изплашена.

— Колко съм невъзпитан. Позволи ми да се представя. Казвам се Маркус Трахо.