Дженифър Донъли
Морска магия (7)

Шест

Течното сребро бе гъсто и блестящо, почти живо. Вихреше се и се плискаше в тялото на Астрид, докато тя се изправяше от пода на дълъг, величествен коридор.

Как ще го дишам това? — помисли си тя на ръба на паниката. — Ще се задуша!

Задържа дъх колкото можа и после боязливо вдиша. Среброто беше студено и по-тежко от морската вода, но дробовете й го приеха. Астрид се поуспокои и се огледа. Коридорът се простираше и в двете посоки, докъдето й стигаше погледът. Стените бяха окичени с огледала с всякакви форми и размери. От тавана висяха бляскави полилеи.

По коридора се разхождаха витрини. Някои седяха на столове или се подпираха на стените с увиснали глави и безжизнени тела — като кукли с отрязани конци.

— Що за зловещо място — измърмори Астрид и отново, за десети път днес, както всеки ден, й се прииска Дезидерио да беше с нея.

Липсваха й всички приятели, но той най-много, защото бе станал нещо повече от неин приятел. Споменът за целувката му след като я спаси от Каникааг, водовъртежа убиец, все още спираше дъха й. Преди да я целуне, й беше казал, че иска да бъдат заедно. Тя, твърде поразена, за да проговори, не бе казала нищо. Сега съжаляваше. Искаше да му каже същото, че и повече. Много повече. Ако някога го видеше отново.

Астрид се оглеждаше из коридора и се чудеше в коя посока да поеме, когато един глас — мазен и лукав, проговори зад гърба й.

— .ит жив Я — измърка гласът.

Астрид се завъртя. Един едър, плешив мъж стоеше на няколко метра от нея. Ръцете му бяха пъхнати в широките ръкави на виолетовия му халат.

Астрид замахна с меча си към него и успя да закачи брадичката му. Той вдигна глава, сложи дебел пръст върху меча и предпазливо отмести върха му.

— .ритодснифлоК диртсА, алшод ербоД

— Не те разбирам — рече Астрид, без да сваля меча. Беше разбрала името си, вероятно защото кръвния обет й бе дал малко от силите на Линг, но останалите думи на мъжа не успя да разбере.

— А! Извинете — каза мъжът, този път на русалски. — Не всички говорят рурсус, нали? Добре дошла в Залата на въздишките, Астрид Колфинсдотир. Аз съм Дрол Оладелго. Очаквах те.

Астрид настръхна.

— Откъде знаеш как се казвам?

— Моят скъп приятел Орфео ми е говорил за теб. Познаваме се от години, ние двамата. Занимаваме се с едни и същи… — Оладелго се усмихна, разкривайки уста, пълна с остри зъби — стоки.

Астрид стисна дръжката на меча още по-силно.

— Орфео тук ли е? — попита тя предпазливо. — Къде е?

Оладелго преплете обсипаните си с пръстени пръсти.

— Да кажем, че е наоколо.

— Можеш ли да ме отведеш при него?

— Срещу заплащане.

— Имам мокрети — рече Астрид и свали меча. — Колко ще искаш?

Оладелго поклати глава.

— Троки, друпи, каурита… за мен те не значат нищо — каза той. — Искам треперушки.

— Какви са тези треперушки?

— Най-тайните ти страхове — отвърна Оладелго. Докато говореше, се приближи до Астрид. Изведнъж тя усети как по гръбнака й пробяга силна тръпка и после болката я разкъса.

— Толкова силна — недоволно каза Оладелго, взрян в тъмното, пищящо нещо, което бе стиснал с два пръста.

— Това… това нещо от мен ли излезе? — попита Астрид ужасена.

— Да — въздъхна Оладелго. — Но е толкова мъничко, че едва става за закуска.

Астрид се дръпна от него.

— Пипни ме още веднъж и ще останеш без пръсти — изръмжа тя и вдигна меча.

Оладелго пъхна малкото, пищящо нещо в устата си и го глътна.

— Не се боиш от много неща, нали? — попита той, отправил питащ поглед към очите й. — Всъщност само от едно нещо те е страх и то може да ти помогне, ако му позволиш.

— От нищо не се боя — сопна се Астрид. — Със сигурност не и от теб и от странния ти огледален свят.

Оладелго се усмихна многозначително.

— Не е вярно. Съвсем не е вярно — каза той, размахал пръст срещу лицето й.

После проговори, но с чужд глас.

— На кого му е притрябвала русалка без магия? — рече, имитирайки гласа на баща й.

— Тя е изродясал изродски изрод! — Това бе Тауно, побойникът.

И после:

— Къде отиваш, Астрид? При приятелките си? Наистина ли мислиш, че когато си с тях, нещата ще се променят?

Тези думи бяха произнесени с гласа на Орфео. Леден ужас сграбчи Астрид в хватката си.

— Боиш се, че тези гласове са прави, Астрид, макар да си казваш обратното — каза Оладелго, вече със своя глас.

Астрид се почувства болезнено разголена, сякаш владетелят на огледалния свят виждаше в душата й.

— Не-н-не, бъркаш — заекна тя. — Вече не им вярвам. Аз…

Дъхът й спря от острата болка в гърба. Оладелго бързо и коварно бе пристъпил зад гърба й и бе откъснал още една треперушка от гръбнака й.

— О, това е много по-добре! Колко е тлъста и сочна! — каза той и алчно я погълна.

Астрид замахна с меча, но той избегна удара и заситни надолу по коридора, премлясквайки.

— Идвай! — извика през рамо. — Той не обича да го карат да чака!

Астрид бе бясна и на Оладелго, и на себе си, защото го бе оставила да говори, но прибра меча и заплува след него. Нямаше избор, щом искаше да види Орфео.

Владетелят на огледалния свят вървя дълго. За толкова дебел мъж се движеше изненадващо бързо и Астрид трябваше да се постарае да не изостава. Залата на въздишките ставаше все по-тясна. Огледалата се разредиха, а витрините изчезнаха. Полилеите, съвсем нарядко, излъчваха мъждива светлина. Тъмни петна по стените говореха за гниене и разруха.

Астрид тъкмо се готвеше да попита още колко път има, когато коридорът свърши. На стената пред тях бе подпряно едно-единствено огромно огледало. Повърхността му бе нашарена с дупки, а тежката сребърна рамка бе почерняла. В единия ъгъл висеше парче морска коприна като саван.

— Това е входът към Дома на сенките — каза Оладелго. — Дворецът на Орфео.

Астрид виждаше отражението си и това на Оладелго в потъмнялото огледало. Тя изпъна рамене и се приготви да вплува вътре.

— Той чака това… чака теб, своята кръв и плът, от четири хиляди години — рече Оладелго. — Иди при него, дете. Позволи му да те отърве от страха.

Преди Астрид да успее да отговори, владетелят на огледалния свят се бе отдалечил по коридора. Астрид се обърна и загледа как фигурата му се смалява все повече и повече, докато най-сетне изчезна. Астрид завъртя глава към огледалото и отражението си.

Щом влезеше в Дома на сенките, нямаше да има връщане назад. Щеше или да вземе черната перла от Орфео, или да умре.

Застанала пред огледалото, Астрид осъзна, че се готви да се изправи пред някой, който бе много по-опасен от Каникааг, от Уилиуоу, от инфантата, от Оква Нахоло и от Бездната. Ако влезеше в огледалото, щеше да се изправи пред Орфео. Орфео. Един от Шестимата царували. Най-великият маг в историята. А тя? Е, тя можеше да се оцвети в лилаво, когато искаше да стане зелена. Понякога. Ако много се постараеше.

— Това е лудост — прошепна на огледалото.

Замисли се за останалите пет русалки, призовани от йелите: Сера, Линг, Нийла, Ава и Бека. Те бяха нейни приятелки, нейни сестри, свързани от кръвен обет завинаги. Те разчитаха на нея. Те нямаше да избягат, независимо колко уплашени бяха. И тя знаеше, че няма да избяга.

Астрид си пое дълбоко дъх и опря длани на огледалото.