Дженифър Донъли
Морска магия (70)

Шейсет и девет

С яростен писък Хафгуфа се вряза в армията на Орфео. Първо се нахвърли на устобръсначите — отхапваше им главите, отваряше дълбоки рани в плътта им с еднометровите си нокти, късаше крайници с люспестата си опашка. Водата се замъгли от кръв и късове плът. Телата потънаха на дъното.

Само след няколко минути Хафгуфа се бе справила с повечето дракони. След това тя се зае с ходещите трупове. С опашката си създанието завихри водата в убийствени водовъртежи и ги запрати към гнилочниците, след което се загледа с присвити зелени очи как те ги разкъсаха. По дъното се затъркаляха черепи с тракащи челюсти. Костеливи ръце дращеха по скалите. Откъснати крака се заплетоха в гъсталаците водорасли, без да спират да ритат безцелно.

Ако някой водовъртеж пропуснеше целта, Хафгуфа я разкъсваше със зъби. Докато сееше разруха сред армията на мъртъвците, оцелелите устобръсначи, водени от Хагарла, направиха един последен опит да обърнат нещата в своя полза. Хафгуфа ги видя. Изправи се в целия си ръст и се хвърли към драконите. Един веднага попадна в пастта й. Тя го разкъса и се метна след останалите.

Сера, окървавена, останала без дъх, гледаше как Хагарла се смалява все повече и повече и как накрая изчезва в далечината. Тя потърси с поглед меертойфелския вожд, но той не се виждаше никъде.

— Благодаря ти, Гулдемар — прошепна тя. — Където и да си.

Драконите бяха унищожени. Гнилочниците бяха победени. В момента войската й доубиваше онези, които Хафгуфа бе пропуснала. Но Сера знаеше, че не драконите и гнилочниците са най-страшните й врагове.

— Сера! — извика глас. — Добре ли си?

Нийла. Насинена и изподрана, но жива. Линг бе с нея. Двете доплуваха до Сера и я прегърнаха.

— Къде са другите? — попита Сера. Започна да вика приятелите си, обхваната от ужас за съдбата им.

— Тук сме! — извика Бека. Плуваше насред празното пространство между лагера и Карцерон. Около врата й бе преметната ръката на Язид, който имаше дълбока рана на опашката.

Сера и останалите заплуваха към тях. След миг към тях се присъединиха и Алития и Ава.

— Слава на боговете, всички сте живи! — каза Ава.

— Къде е Орфео? — предпазливо попита Сера и се огледа. — Къде е Астрид?

— Ние… да не сме ги убили? — попита Бека.

— Не — неспокойно каза Ава. — Усещам ги. И двамата. Вие виждате ли ги? Наблизо са… някъде…

— Точно тук — каза Орфео.

Сера се завъртя. Той стоеше пред Карцерон. Астрид се носеше до него. От двете им страни стояха няколко десетки гнилочници, оцелели след месомелачката.

— Омръзнаха ми игричките — каза той. — Искам талисманите, Серафина.

Сера беше изтощена, кървеше, но вдигна арбалета си.

— Ела и си ги вземи — каза тя.

Орфео презрително се засмя. Щракна с пръсти и двама гнилочници грубо бутнаха някого напред — една малка русалка.

— Сера! — изплака през сълзи момичето.

— Не! — изкрещя Сера, когато позна русалката. Беше Коко.

Астрид хвана детето за косата. Извади кинжала си от ножницата. Коко изхлипа от ужас. После стисна очи.

Картината накара Сера напълно да изгуби контрол. Как можеше Астрид да им причинява това? На всички тях, на Коко?

— Коя си ти? — изкрещя тя. — Това е дете, Астрид, безпомощно дете! Струва ли гордостта ти един невинен живот?

— Убий я — каза Орфео.

Астрид вдигна ножа.

— Спри! — изпищя Сера. — Не я наранявай!

Победена, тя се обърна към Гарстиг.

— Донеси ми кутията — каза тя съсипана.

— Мъдро решение — заяви Орфео и се загледа след гоблина, който хукна към палатката на Серафина.

Астрид свали ножа, но не пусна Коко. Малката русалка хлипаше сърцераздирателно.

— Тя ме измами, Сера. Влезе в палатката ми и ми каза, че ти трябвам. Съжалявам! Толкова съжалявам!

Сера усети как я изпълва убийствена ярост. Ръката й сама намери пътя към меча. Пръстите й се свиха около дръжката. Преди обаче да успее да я извади от ножницата, някой я стисна за рамото.

— Недей — прошепна Ава.

— Ще ги убия — обеща Сера. — Ще ги убия и двамата.

— Млъкни, Сера — изсъска Ава и впи нокти в плътта на Сера.

Сера се сепна. Ава никога не бе говорила така досега, нито на нея, нито на друг. Тя се обърна и я изгледа. Изражението на Ава бе напрегнато, тя цялата трепереше. Сера не успя да се чуди дълго защо Ава се държи толкова странно, защото Гарстиг се върна със заключената кутия. Той погледна Сера — очите му безмълвно питаха дали няма и друг начин.

Сера поклати глава.

— Дай му я — нареди тя.

Орфео взе кутията. Отвори я, надникна вътре и вдигна очи към Сера.

— Къде е синият диамант?

— У теб е — каза Сера. — Махди го намери по заръка на Трахо, а Трахо го е дал на теб.

— И двамата знаем, че това не е вярно — каза Орфео. — Астрид ми каза, че синият диамант, който е у мен, е фалшив. Инфантата беше скрила истинския на кораба, а после го е дала на теб. Дай ми го, ако обичаш, иначе малката русалка…

Астрид отново вдигна ножа.

Сера бръкна под яката на куртката си и разкопча верижката, която й бе дала инфантата. Доплува до Орфео и му подаде медальона. Обгърна я отчаяние. С диаманта изчезна последната й надежда, последната надежда на всички води по света.

— Астрид, вземи я, ако обичаш — каза Орфео и й подаде кутията.

Астрид прибра ножа си и пусна Коко. Сера посегна да дръпне момичето към себе си, но Коко не заплува към нея.

Прекалено е изплашена, помисли си тя. — Парализирана е.

Орфео отскубна диаманта от обкова. Сложи го в кутията, после извади рубина от джоба си и го сложи при останалите талисмани. Накрая свали и черната перла и погледна Астрид.

— Виждаш ли го, дете мое? Усещаш ли го? — попита той.

Астрид кимна, смаяна. От кутията се излъчваше сияние. Щом талисманите бяха заедно, мощта им нарастваше.

Орфео отметна глава назад.

— Чуй ме, Хорок, и вие, обитатели на Отвъдното! — извика той. — Идвам да си взема онова, което ми принадлежи!

— Не можеш да го направиш, Орфео — каза Сера, решена на всичко, за да го спре. — Боговете няма да го допуснат.

— Тогава ще унищожа боговете и света, който създадоха — каза той, вторачен в нея с празните си черни очи. — Аз ще управлявам новия свят. Свят, в който аз ще решавам кой ще живее и кой ще умре, свят, в който аз ще бъда бог!

Сера скри лице в ръце. Знаеше, че предстои да стане свидетел на унищожението на всичко и всички, които обичаше. И нямаше как да го спре. Беше се опитала, беше се борила, беше рискувала всичко… и бе загубила.

Орфео се обърна към Астрид.

— Ела, дете мое. Заедно ще сложим талисманите в ключалката. Време е да освободим Абадон.

— Астрид, недей. Не му позволявай да го направи — помоли я Сера и свали ръце от лицето си. Опита се да заплува към Астрид, да я спре, но Ава, която бе застанала до нея, отново й попречи.

— Абадон! — извика Орфео. — Абадон, ела!

От дълбините на Карцерон се чу ужасяващ писък. Призивът на Орфео бе събудил чудовището. Сега то вървеше към портата. Орфео и Астрид поеха напред, за да го посрещнат. С дръжката на кинжала, който бе извадил от колана си, Орфео счупи леда по ключалката и после, заедно с Астрид, един по един постави талисманите по местата им.

Последва метално стържене, докато резетата се завъртаха, и после отекна силен звън, когато щракнаха и портата се отвори.

— Абадон! Ела при мен! — ревна Орфео.

Чудовището отговори с още един писък. Сера го чуваше как стъпва тежко през Карцерон, как се приближава към тях.

Черните перки около нея, и хора, и гоблини, се отдръпнаха от затвора. Някои крещяха. Други побягнаха към палатките си или се скриха зад скалите, осеяли равнината.

Стъпките на Абадон прозвучаха по-близо и Орфео избухна в жесток, радостен смях. Извади черната перла от ключалката и я наниза обратно на кожената връв. Завърза връвта около шията си, после извади и останалите талисмани и ги върна в кутията.

Астрид внимателно затвори капака. Кутията щракна и се заключи. Тя се усмихна ослепително на Орфео…

… и подхвърли кутията към Коко.