Дженифър Донъли
Морска магия (12)

Единайсет

Главоболието тази вечер бе толкова силно, че Сера се уплаши да не й сцепи главата на две.

Главата я болеше все по-често и по-силно, но тя не казваше на никого. Те щяха да й кажат да си почине или да я накарат да се прегледа при лекар, а тя нямаше време за това. Имаше твърде много работа за вършене. Трябваше да продължава. Не можеше да предаде съпротивата.

Плуваше към щаба за среща с най-приближените си. Събираха се в пещерата всяка нощ, за да обсъдят проблемите на изминалия ден.

— Стегни се — прошепна си, когато вплува в пещерата и поздрави останалите. Нийла, Линг и Бека седяха в далечния край на масата. Дезидерио и Язид бяха в отсамния й край, наведени над картата. Тя хвърли поглед към картата и болката преряза мозъка й както килът на кораб пори водата. Не успя да потисне гримасата.

Нийла я забеляза.

— Сера? Какво ти е? — попита тя с очи, пълни със загриженост.

Сера се насили да се усмихне.

— Нищо. Схвана ми се мускул в опашката.

— Ей, Сера — извика я Дез и с жест я подкани да се приближи. — Погледни картата. Трябва да решим къде да нанесем първия удар. Не можем да го отлагаме повече.

Последното, за което й се говореше на Сера, бе картата и кауритата, които я покриваха. Те бяха причината за главоболията й, причината да не спи от дни.

— Аз… ъъ, първо искам да прегледам нещо друго, Дез — каза тя и се опита да не обръща внимание на туптенето в главата си. — Линг, как върви търсенето на шпионина? Кажи ми, че си успяла.

— Де да можех — каза недоволно Линг. — Много от Черните перки пробваха да наредят мозайката. Целият лагер говори за шпионина и за Стрелата на правосъдието. Планът ми ще даде резултат, сигурна съм. Само че ми трябва още време.

Сера кимна и се опита да прикрие разочарованието си.

— Ами София и Тотшлегер? Някой да ги е виждал?

Бяха минали два дни, откакто София, Тотшлегер и още двайсетина Черни перки бяха тръгнали за срещата с неките.

— Никакви новини — каза Язид, — но това не е причина за паника. Засега. По план трябва да се върнат утре сутринта.

— Ами Ава и Астрид? — попита Сера. — Някой успя ли да се свърже с тях с конвока?

— Пробвах няколко пъти днес, но не успях да се свържа — отвърна Линг. — В скалите наоколо има толкова желязо, че ми пречи на заклинанията. Но пак ще пробвам.

— От дни не съм чувала нито едната, нито другата — притесни се Сера.

— Ава и Астрид са корави — успокои я Бека. — И са умни. Ще се справят.

Сера се засмя безрадостно.

— Добре, освен че Ава е изгубена в блато, пълно с маниаци-убийци, и освен че Астрид е на път да се срещне с краля на маниаците убийци, какви други нерешими проблеми имаме тази вечер?

— Войници — рече Дезидерио. — Или по-точно, липсата им. Той, заедно с командирите на меертойфелите, се занимаваше с подготовката на гоблинската войска.

— Гоблините се справят добре на маневрите — каза, — но все още нямаме достатъчно от тях.

— И как ще оправим нещата? — попита Сера, полагайки усилие изтощението й да не проличи в гласа. Виеше й се свят от умора. А главоболието й се влошаваше все повече. Тя разтърка лявото си слепоочие с надеждата, че останалите няма да забележат.

— С бежанци — каза Нийла. — Единственото, за което говорят, щом пристигнат, е колко много искат да се върнат в Серулия и да се бият срещу Валерио.

Беше започнало да се разчува за базата на Черните перки на север и много миромарци бягаха към Каргьорд. Само днес бяха пристигнали двеста души. Нийла отговаряше за посрещането им, осигуряването на подслон и храна. Беше ги настанила в казармите под защитния гъсталак от тръни Дяволска опашка, който се носеше над лагера. Наложи се да премести няколко войници на палатки, за да има място за бежанците.

— Може да не ни стигнат. Може да се наложи да поискаме още войници от Гулдемар — възрази Дезидерио.

Сера направи гримаса. Веднъж бе преговаряла с неотстъпчивия вожд на гоблините и преживяването не беше сред най-приятните. Идеята да се върне в двореца в Скагхауфен не й допадаше.

— Трябват ни и още оръжия — добави Дез. — Дори и със сделката с неките, пак не ни стигат. Не и ако решим да въоръжим всички новодошли. И муниции ни трябват.

— Толкова лесно ще решим проблема с мунициите, ако открием магмена жила — гневно рече Язид. — Има два потънали кораба четири левги на изток. Ако разтопим само единия корпус, ще получим няколко хиляди стрели и харпуни.

— Гоблините са велики металурзи. Могат да вдигнат леярна за нула време — добави Дез.

— Бека, извадихте ли късмет с лавата? — попита Сера.

— Не — отвърна тя. — Съжалявам. Няколко екипа гоблини работят денонощно, но досега не сме попаднали на нищо.

— Как вървят строителните проекти?

Бека разви едно голямо руло водораслов пергамент на масата. Върху него бе направила схема на новите казарми, на лазарета и на училището с уточнения на какъв етап е строителството на всяка сграда. Обясни всичко с подробности на Сера и другите. След половин час свърши.

— Бека, захванала си се със страшно много неща. Не можеш ли да прехвърлиш част от работата на някой друг? — попита Сера, без да сваля поглед от схемата.

Бека поклати глава.

— Ще се справя, Сера.

— Но, Бека…

— Сериозно. Всичко е наред — настоя тя. Гласът й прозвуча остро.

Сера вдигна очи, стресната от тона й. Видя, че под очите на Бека тъмнеят сенки и че бузите й са хлътнали.

Нещо не е наред. Нещо повече от прекалено многото работа, помисли си Сера, разтревожена за приятелката си. Знаеше, че трябва да дръпне Бека настрана и да се опита да разбере какво става с нея, но не можеше. Вече дори не можеше да мисли свързано. Трябваше да излезе оттук.

— Приключихме ли? — попита Дез. — Защото трябва да обсъдим и войските на Валерио, и Южното море, и…

— Дез, не мога. Не сега. Аз… — започна тя.

— Сера, налага се — прекъсна я Дез. — Трябва да вземем решение.

Не, помисли си в паника Сера.

— Дез е прав, Сера — каза Язид. — За това, че трябва да се подготвим. Не за това къде трябва да нападнем.

Дез изсумтя. Хвърли поглед на Язид, после събра всички пергаменти от масата и ги остави на пода, за да може Сера да вижда по-добре картата. Веднага щом погледът й падна върху нея, поредният пристъп на болка проряза черепа й.

— Имаме двама врагове — Валерио и Абадон — започна Дез — и не можем да се бием с двамата едновременно. Всички го знаем. Трябва да решим…

Яз го прекъсна.

— Човече, стига де! Няма какво да решаваме. Всичко е толкова ясно: трябва първо да се справим с Абадон!

Бека го стрелна с поглед. Нийла също. И двете изглеждаха изненадани от грубостта му. После обърнаха глави към Сера, в очакване тя да каже нещо. Но Сера не каза нищо, защото почти не беше чула и Язид, и брат си. Очите й бяха залепнали за картата. Обходиха кауритата, които обозначаваха войските на чичо й, и конусовидните охлювни черупки, които обозначаваха нейните сили. Черупките й приличаха на шахматни фигури — царе, царици, коне, пешки. Сякаш й се подиграваха, сякаш й казваха, че тя е законната кралица на Миромара, но Валерио контролира дъската.

Нийла не сваляше очи от Сера, умолявайки я с поглед да поеме ръководството. Когато това не стана, Нийла проговори.

— Ей, Яз — каза тя, — всички сме уморени и напрегнати, но не е нужно да се държим грубо.

— Знам, знам — каза Язид и вдигна ръце. — Просто с Дез дни наред спорим по въпроса. И двамата сме изнервени. Особено аз. Извинявай, Дез. Давай.

Дез кимна.

— Както казвах, Валерио е най-големият ни проблем. Той е реална опасност. Ездачите му на смъртта и в момента нападат нашите войски всеки път, когато излязат в открити води. Въпрос на време е да нападнат лагера и тогава…

— Но Абадон… — започна Язид.

— Е погребан под полярните ледове! — викна Дез, явно раздразнен от поредното прекъсване.

— Кхъм, братче? — рече Яз. — Не знам дали си чул, обаче ледовете се топят. А чудовището започва да се събужда. И като се прозее и протегне, ще си вдигне чудовищния задник от леглото и тогава Валерио ще ти се стори направо гупа в сравнение с него.

Дез изгуби контрол.

— Отвори си очите, Яз! — кресна той и посочи кауритата. — Погледни войските на Валерио — навсякъде са! Никога няма да стигнем до Южното море. Няма дори да успеем да излезем от Атлантика!

— Ще успеем! Можем да ги заобиколим! — извика в отговор Язид.

Дезидерио вдигна ръце.

— А да ни кажеш как?

— Ще измислим нещо! Това правят командирите. Трябва първо да победим Абадон. Ако Орфео го освободи, Валерио изчезва. Изчезва Серулия, Миромара и ти, и аз. Знаеш го. Толкова мразиш чичо си, че омразата те заслепява и не можеш да видиш фактите: Абадон е по-голямата заплаха!

Двамата си крещяха в лицата. Гласовете им кънтяха в ушите на Сера. Тя знаеше, че трябва да каже нещо, но не можеше да откъсне поглед от черупките.

Тези черупки са животи. Толкова много животи, помисли си тя.

Накрая Линг сложи пръсти в устата си и изсвири пронизително. И Дез, и Язид се стреснаха. Спряха да викат и се обърнаха към нея.

— Извинете, че ви пръснах тъпанчетата, момчета — рече тя, — но не бива да забравяме, че тук всички играем в един отбор. Може би трябва да си починем.

— Не можем да си почиваме — каза Дезидерио. — Нямаме време. Чичо ми става все по-смел. Засадите са все по-близо до лагера.

— Разбирам те, Дез — каза Линг, — но може би и Сера трябва да се изкаже. Сера, ти какво мислиш? Сера? Сера?

Сера вдигна глава.

— Какво мисля ли? — повтори тя. — Мисля, че чичо ми не го интересува колко хора ще избие. В това е силата му. Мен ме интересува. И това е слабостта ми.

— Сера, слушай… — започна Дезидерио.

— Не, Дез, ти слушай. Ти и Яз… вие двамата искате от мен да дам заповед за начало на войната, но аз не мога — каза тя дрезгаво. — Войната отнема животи — не само животите на войници, но и на невинни цивилни, които се оказват на бойното поле. Щом обичам поданиците си, как бих могла да дам заповед, която ще превърне децата в сираци? Как бих могла да отнема синовете и дъщерите на родители? Как? Някой ще ми каже ли?

Сера почака, но никой не отговори.

— Мислех, че съм се научила как да водя, но не съм — каза тя. — Защото не мога да направя онова, което искате. Не мога.

Дезидерио заплува към сестра си. Прегърна я нежно през раменете.

— Шшт, Сера. Изтощена си, това е всичко. Иди поспи. Утре сутрин нещата ще изглеждат по-добре. Ще видиш.

Сера кимна унило. Стана и заплува към изхода, макар да знаеше, че няма да заспи.

Ще плувам към казармите, за да ги зарадвам — помисли си тя. — После ще обиколя лагера. Може би глътка прясна вода ще ми се отрази добре.

Дез и Нийла изплуваха с нея от пещерата. Когато тя тръгна, те останаха, загледани след нея, и двамата с неспокойни лица.

Акустиката около пещерата седалище бе странна — вдлъбнатините в скалите улавяха звука, а самите скали, стърчащи тук и там из целия лагер, си го предаваха една на друга във всякакви посоки. Докато се отдалечаваше, Сера чуваше какво си говорят за нея най-добрата й приятелка и брат й.

— Ще се оправи — каза Дезидерио. — Просто има нужда от почивка. Утре сутринта ще вземе решението.

— Не, няма — рече Нийла. — Сърцето й няма да го допусне. Не иска да се превръща в причина за смъртта на невинни хора.

Дезидерио не отговори веднага. После с натежал глас, толкова нисък, че Сера едва го чу, той каза:

— Няма избор, Нийла. Трябва да намери начин. Ако не успее, всички ще умрем.