Дженифър Донъли
Морска магия (31)

Трийсет

Теласа изгледа Астрид и се засмя горчиво.

— Дъщерята на покойния адмирал, нали? — попита тя и се обърна към Орфео. — И твоя наследница. Трябва да е твоя, толкова си приличате. Заради нея съм тук, нали? Затова ме остави жива досега.

— Правилно, магистра — съгласи се Орфео. — Тя е Астрид Колфинсдотир и ще бъде най-великата ученичка, която някога си обучавала.

— Ще видим тази работа — каза Таласа високомерно. Гласът й бе небрежен, но очите й не слизаха от Астрид.

Астрид също не можеше да свали поглед от Таласа. Когато шокът от това, че вижда някого, за когото смята, че е мъртъв, отмина, Астрид си спомни как Таласа бе предложила да жертва собствения си живот, за да спаси този на Сера.

Сера й беше разказала историята. Тя, Нийла и Таласа били заловени от Трахо, който, докато разпитвал Таласа, отрязал един от палците й. Хищниците успели да спасят трите русалки, но докато плували към двореца на дука, Трахо и войниците му ги настигнали — без съмнение по заповед на Орфео. Таласа се опълчила на ездачите на смъртта, за да даде възможност на Сера и Нийла да избягат. Сера беше сигурна, че са я убили.

Макар да беше изпосталяла, с посивяло лице и облечена в останките на някога великолепна рокля, Таласа държеше главата си гордо изправена, а гласът й бе царствен. Астрид си помисли, че изглежда много по-величествена в парцалите си, отколкото изглеждаха повечето русалки, обсипани с коприна и бижута.

Орфео наблюдаваше Таласа внимателно.

— Магистра, виждам, че разпалих любопитството ви — каза той. — Задачата ви привлича, нали? Мисълта да обучавате такъв огромен талант, с който само моят може да се мери.

Той доплува до нея, отключи оковите й и ги подаде на един от прислужниците. Докато канта магата потриваше охлузените си, зачервени китки, друг прислужник вплува в оранжерията, влачейки за ръката малка и много изплашена русалка. Детето бе не повече от седемгодишно. Прислужникът я тикна на един стол.

— Приеми го като напомняне, че трябва да дадеш най-доброто от себе си, Таласа — каза Орфео. — Най-доброто. Ако не го направиш — той кимна към детето, — ще плати тя.

Очите на малката русалка се разшириха. Тя изхлипа.

— О, непременно ще дам най-доброто от себе си, Орфео — изсъска Таласа. — Докосни само един косъм от главата на това дете и ще дам най-доброто от себе си да унищожа този забравен от боговете дворец и всичките му обитатели.

Ето такъв е, каза си Астрид, неспособна да откъсне очи от уплашеното дете. — Зъл, жесток човек, който не би се спрял пред нищо, за да получи каквото иска.

Да, такъв е, каза вътрешният й глас. Но коя си ти, Астрид? Негово творение или самостоятелна личност?

Таласа обърна гръб на Орфео и обиколи Астрид, присвила очи преценяващо. След миг едно миниатюрно въздушно мехурче се пукна в ухото на Астрид. От него се разнесе шепотът на Таласа. „Ти си последната надежда на всички води в света, дете, и на всичките им обитатели. Не го забравяй.“

На глас, Таласа каза:

— Докато идвах насам, чух, че работиш върху древно египетско заклинание. Гласът ти е много добър. Има потенциал да стане великолепен, но трябва да се научиш да нюансираш и да артикулираш. Ще започнем с дишането. Напълно погрешно е.

Астрид отвърна очи от детето и изгледа Таласа.

— Дишам погрешно? — попита тя невярващо.

— Напълно погрешно — рече Таласа. Тя обърна глава и отправи унищожителен поглед на Орфео.

— Можеш да си вървиш. Искам да се поднесе чай — каза му тя, сякаш бе кухненски прислужник.

После сложи ръка на гърдите на Астрид.

— В момента дишаш оттук. — Тя потупа горната част на гръдния й кош. — Добрите заклинатели дишат оттук — обясни тя и потупа корема на Астрид.

Орфео се засмя.

— Знаех си, че няма да можеш да устоиш — каза той. — Обичаш хубавите гласове повече, отколкото мразиш мен.

После той излезе от оранжерията, нареждайки в движение на прислужниците да донесат чай на магистрата.

Астрид се загледа след него. Таласа й говореше, но тя почти не чу канта магата.

Чуваше другия глас, онзи, дълбоко в нея, чиито думи отекваха в главата й.

Коя си ти, Астрид?

Коя си ти?