Дженифър Донъли
Морска магия (8)

Седем

Домът на сенките изглеждаше така, сякаш бе изграден от мрак.

Черни стени и подове от шлифован обсидиан отразяваха синия огън, пламтящ в сребърни свещници. Готически арки поддържаха високия сводест таван.

С меч в ръка, Астрид заплува предпазливо през помещението, което, изглежда, бе фоайето. Обгръщаше я солена вода, не течното сребро на Вадус. В края на фоайето се виждаше маса, също от обсидиан, отрупана със сребърни съдове, пълни с всякакви деликатеси. Начело на масата бе поставен висок стол с резбовани подлакътници. Вдясно от него имаше втори стол.

Астрид приближи масата. Докато плуваше, чу стъпки, бавни и отмерени, които идваха иззад гърба й.

— Колко необичайно — проговори глас. — Повечето ми гости носят подаръци, не мечове.

Астрид се завъртя. Орфео. Имаше човешка форма, с крака, но се движеше през водата без усилие и дишаше така, сякаш тя бе въздух.

— Можеш да прибереш оръжието — каза той с крива усмивка, която подсказваше, че му е забавно. — Ако исках да те убия, нямаше да го сторя тук. Слугите ми тъкмо излъскаха пода.

Висок метър и осемдесет, едър, Орфео носеше обичайния си черен костюм. Кожата му бе мургава от слънцето и обветрена от морските ветрове. Очите му бяха скрити зад очила с опушени стъкла. Сърцето на Астрид заби по-бързо, когато зърна черната перла на шията му. Обзе я самоубийствено желание да я грабне веднага, на секундата, но тя го овладя и прибра меча в ножницата.

Орфео я обиколи, наклонил глава като орел рибар, зърнал плячка, сключил ръце зад гърба си. Спря пред нея и сложи длан на гърдите й.

— Ей! — възкликна Астрид. Опита се да се дръпне, но залитна, зашеметена от внезапно силно туптене. Звукът изпълваше ушите й, главата й, цялото фоайе.

— Това е звукът на сърцето ти — каза Орфео. — Толкова е смело. Толкова силно.

Той се засмя, гръмовният шум му допадна.

— Кръвта зове кръв, дете. Кръвта на най-могъщия маг, живял някога. Моята кръв. — Той махна ръката си от нея и звукът спря.

— Не го прави повече — изсъска Астрид, която се бе изплашила, но се опитваше да не го показва.

Допирът му й бе противен, но не това я изплаши. Когато бе сложил ръка върху сърцето й, тя бе усетила как нещо наелектризиращо, замайващо нахлува във вените й. Сила, чиста, кипяща сила.

— Сигурно си изморена. И гладна — каза Орфео. — Ела, слугите ми са сервирали масата.

Астрид разтърси глава.

— Никъде няма да дойда, преди да ми кажеш защо ме призова, защо съм тук — каза тя. Беше почти сигурна, че знае отговора на този въпрос, но искаше да го чуе от него.

Орфео отново наклони глава и я изгледа.

— Отговорът е един и за двата въпроса: защо те повиках и защо си тук. Дълбоко в себе си и ти знаеш причината. Дълбоко в себе си всички ние знаем онова, което сърцето ни желае най-страстно.

Той й предложи ръката си. Когато тя не я пое, той се обърна и закрачи напред.

Страхът бе парализирал Астрид. Тя погледна как Орфео се отдалечава, после обърна глава към огледалото към Вадус.

— От кого се страхуваш? — попита Орфео през рамо. — От мен? Или от себе си?

Астрид хвърли един последен отчаян поглед към огледалото, после събра цялата си смелост и заплува след Орфео.