Дженифър Донъли
Морска магия (10)

Девет

Махди наблюдаваше внимателно как Валерио, главнокомандващ на Миромара, мести малки мраморни войничета по картата, разтворена пред двамата мъже. Тъмните очи на Махди бяха напрегнати. Едва преди час се беше върнал от западната граница и веднага го бяха привикали на военно съвещание.

— Имаме повече от петдесет хиляди оръжия, скрити в складове из целия Кин — каза намръщен Валерио, — и също толкова войници, пръснати из царството. Въпросът е: да вкарам ли още войници и да атакувам сега, или да изчакам?

— За какво да чакаш? — попита Порция Волнеро, съпругата на Валерио, и нетърпеливо отметна глава назад. — Колкото по-скоро Кин стане наш, толкова по-добре.

Порция скоро се бе завърнала от Ондалина, където бе принудила новия адмирал, Рагнар Колфинсон, да се закълне във вярност на Миромара.

— Притесняват ме Черните перки — рече Валерио. — Изпратих няколко батальона в Южно море. За всеки случай.

— Защо, какво може да се случи там? — попита Махди. Той знаеше, но знаеше от Сера, не от Валерио, така че трябваше да се преструва на незнаещ, за да не заподозре нещо Валерио.

— Неприятности — каза Валерио. — Един от съюзниците ни има… — той замълча за миг и продължи — интереси в този район, които изискват нашата подкрепа.

— Кой е този съюзник? — пробва пак Махди.

— Още не си го виждал. Но ще се запознаеш с него. Всяко нещо с времето си — увери го Валерио. Тонът му изключваше всякакви по-нататъшни въпроси. Махди го разбра и не настоя, но пък той вече знаеше кой е неназованият съюзник: Орфео.

Планът на Валерио да прати войски във водите на Антарктида накара люспите по опашката на Махди да настръхнат. Дали Орфео не смяташе скоро да се отправи натам? Трябваше да прати съобщение на Сера чрез куриера си. Алегра, миромарска фермерка, тайно предаваше съобщителни раковини на Махди, когато доставяше продукти за дворцовата кухня.

Валерио се намръщи срещу картата.

— Ако Черните перки открият, че сме пратили толкова много войници извън Миромара, може да ни нападнат.

Порция се разсмя.

— Черните перки не бива да те тревожат, Валерио. Според шпионина ни Гулдемар е дал на Серафина само двайсет хиляди войници. Няма да посмее да нападне с толкова малка армия.

Валерио се намръщи още повече.

— Серафина се разбира с Гулдемар. Може да вземе още войски. Може би е по-добре да неутрализираме Черните перки преди да атакуваме Кин.

На Махди му се обърна стомахът при тези думи, но той запази равнодушното си изражение. Внимателно подбирайки думите си, с ясното съзнание, че онова, което каже сега, може да спаси или осъди Серафина на смърт, той каза:

— Мисля, че това би било грешка.

Валерио вдигна вежда.

— Нима? Защо?

— Серафина се разбира с Гулдемар само защото има злато — обясни Махди. — Благодарение на вашия шпионин ние знаем точно колко съкровища откраднаха Черните перки от нас и колко от тях Серафина е дала на Гулдемар като заплащане. Заради засадите ни й се налага да плаща и за допълнителни доставки на храна и оръжия. Златото й свършва, войниците й са малко и тя няма никаква представа колко от нашите войски се намират в Кин и в Южното море. Не би посмяла да ни нападне сега. Трябва първо да завземем Кин и след това да избием Черните перки.

Валерио обмисли думите на Махди и кимна одобрително.

— Харесва ми как мислиш — каза той. — Ще кажа на ездачите на смъртта да продължат да тормозят Черните перки, но без да влизат в мащабна схватка. Засега.

Махди се насили да се усмихне. Обзе го облекчение. Беше спечелил още малко време за Черните перки. Беше им осигурил безопасност. Затова беше тук, в Серулия, затова се бе сближил с Лучия и родителите й и затова рискуваше живота си всяка минута от всеки ден, играейки толкова опасна роля.

Облекчението му не трая дълго.

— Всъщност толкова ми харесва как мислиш, че ще те изпратя при Гулдемар — заяви Валерио.

— С каква цел? — попита Махди. Перките му бяха настръхнали, но той отново успя да скрие истинските си чувства.

— За да го убедиш да скъса отношенията си с Черните перки. Подкупи го, Махди. Заплаши го. Направи всичко възможно да го накараш да осъзнае, че е в негов интерес да се съюзи с нас, а не със Серафина — каза той. Искам да тръгнеш утре.

— Чудесна идея! — пропя Порция.

— Ще тръгна щом се съмне — каза Махди. Усмивката все още бе на устните му, но вътрешно проклинаше Валерио. Последното, което искаше, бе да убеждава Гулдемар да спре да помага на Серафина.

— Отлично. А сега — подзе Валерио, отново обърнал поглед към картата, — след като завладеем Кин, мисля, че трябва…

Отварянето на вратата, през която влезе Лучия, обгърната в облак лавандулова морска коприна, прекъсна думите му.

— Скъпа! — топло я посрещна Порция.

Лучия се усмихна ослепително. Твърде ослепително. Махди се разтревожи.

През последните няколко седмици тя се измъкваше от двореца посред нощ. Махди не знаеше къде ходи. Беше опитал да прати някой да я следи, но тя винаги се изплъзваше. Бианка винаги я придружаваше, но една нощ Лучия се върна сама. Когато я бяха питали на другия ден къде е приятелката й, тя бе казала, че не знае.

Махди бе забелязал промяна в Лучия откакто започнаха тези тайни излизания. Беше станала по-раздразнителна, но, странно, очите й бяха станали още по-студени. Очите са прозорци към душата, казваха гогите, а тези на Лучия бяха обгърнати в сенки.

Лучия целуна майка си и баща си, после доплува до Махди и го хвана за ръцете.

— Толкова се радвам, че си тук, с родителите ми. Нося ви най-чудесната новина! — каза тя. — Преместих датата на сватбата напред! Ще се оженим след две луни. При следващата сизигия.

Сърцето на Махди почти спря. Не можеше да продума. За щастие, не се и наложи. Лучия не спря да говори.

— Веднъж го обсъждахме, Махди, помниш ли? — попита тя. — Ти се тревожеше за нестабилността в царствата и за моята безопасност. Само че баща ми скоро ще реши този проблем, затова не виждам причина да чакаме повече. Искам да се оженим.

— Доста внезапно — каза Валерио.

Порция споделяше притеснението на съпруга си.

— Лучия, вече сме обявили датата. Официално. Имам списък с гости. Поканили сме владетелите на другите царства. Наистина не мисля…

Лучия се завъртя. Усмивката й бе изчезнала. Погледът в очите й бе стоманен.

— Не ме интересува какво мислиш, майко. Аз съм кралицата тук и искам да стане така.

Порция, изненадана от злобата в гласа на дъщеря си, отплува назад. Двамата с Валерио се спогледаха. Той изглеждаше също толкова изненадан.

— Ами… предполагам, че можем да организираме частна церемония — каза тя накрая. — За семейството и приятелите. А държавната церемония да остане за първоначалната дата.

— Все едно — каза Лучия незаинтересовано. Обърна се към Махди. Явно бе доловила нещо в изражението му, което не й хареса, защото присви очи.

— Какво има? — попита тя. — Не си ли щастлив?

Махди не беше щастлив. Съвсем не.

Знаеше, че щом запее първите ноти на брачните си клетви, опасната игра, която играе, ще свърши. Ако мъж, врекъл се на русалка, запееше брачни клетки редом с друга русалка, те щяха да прозвучат фалшиво. Лучия, Порция и всички присъстващи на церемонията щяха да открият, че се е врекъл на друга и нямаше да им отнеме кой знае колко време да открият коя е тя. Валерио щеше да го хвърли в тъмницата, ако не пронижеше сърцето му със стрела на място.

Махди знаеше и че сега трябва да изнесе представлението на живота си.

Той вдигна ръката на Лучия към устните си и я целуна.

— Повече от щастлив съм — излъга той. — Искам да се оженим възможно най-скоро. Защо не тази вечер?

Лучия поруменя от удоволствие.

— Това е прекалено скоро! — засмя се тя. — Сватбата на кралицата изисква сизигия, забравили? Имай търпение!

— Ще се постарая — обеща Махди с усмивка.

— Ще дойдеш ли да поплуваме в градината? — попита тя.

Той поклати глава.

— По-късно, обещавам. Баща ти, майка ти и аз сме заети да пазим кралството ти. Знаеш, че твоята безопасност е най-важното нещо за мен.

Лучия кимна. Целуна го по бузата и изплува от стаята.

Порция загледа гърба на дъщеря си с боязън.

— Остави Кин — каза тя, когато стражите затвориха вратата след Лучия. — Заради новината на Лучия това ще трябва да почака. Сега, веднага, трябва да убием Серафина, преди да провали всичките ни планове.

— Но Черните перки не са заплаха за нас — възрази Валерио. — Нали току-що говорихме!

— Не говоря за Черните перки — заяви Порция. — Говоря за Сера. Тя е истинската наследница на трона. Претенцията на Лучия за него важи само ако Сера е мъртва. През цялото време повтаряхме, че е убита при нападението над Серулия и че всяка претендентка за трона е самозванка. Отначало хората вярваха, но сега някои от тях мислят, че Сера е жива. Шпионинът ни ми каза, че някои от гражданите на Миромара са избягали в Каргьорд, за да се присъединят към нея.

Докато Порция говореше, Махди съзря възможност да помогне на Сера.

— Кой е този шпионин? Сигурни ли сте, че информацията му е достоверна? — попита той с надеждата, че Порция може да му каже нещо важно, което той да предаде на Черните перки.

Но тя бе твърде предпазлива.

— Без имена, Махди. Ами ако Черните перки те пленят и извадят кървава песен от тялото ти? Да кажем само, че шпионинът е близък на Серафина и му имам пълно доверие.

— Радвам се да го чуя — каза Махди. Тонът му беше небрежен, но го обхвана отчаяние. Трябваше да спре убийствения план на Порция. — Но сигурна ли си, че убийството на Серафина е разумен ход? — попита той. — Гулдемар й е осигурил убежище. Ако пратим войски в Каргьорд, който е на негова територия, той ще го приеме за акт на агресия. Не ни трябва война с меертойфелите.

— Още една причина да накараш Гулдемар да мине на наша страна — отбеляза Порция.

Валерио се намеси.

— Права си, разбира се, скъпа моя — каза той и се обърна към Махди. — Вземи шест сандъка със съкровища, когато тръгнеш към Скагхауфен, за да помогнеш на Гулдемар да вземе правилното решение.

— Добре — съгласи се Махди. — Но знаете какви са меертойфелите. Ами ако откаже? Ами ако не допусне войските ни в Карга, за да се справят с Черните перки?

Порция се усмихна зловещо.

— Тогава няма да пращаме войски. Стига ни един войник с арбалет и воала, ще се отървем от Серафина така, както се отървахме от Изабела — със стрела в сърцето.

— Това е невъзможно. Серафина винаги е заобиколена от бойците си — каза Махди, доволен, че е открил слабо място в плана на Порция, начин да прекрати този разговор. — Няма начин някой външен човек да се доближи до нея.

— Всъщност — каза Порция — той вече се е доближил.

Махди наклони глава.

— Не разбирам.

— Слушай ме внимателно, Махди. Това е важен урок за в бъдеще — започна Порция. — Когато си избираш шпионин, погрижи се да е някой с много способности — така ще може да ти свърши повече работа от простото събиране на информация.

На Махди му призля. Искаше да излезе от стаята възможно най-бързо, да намери Алегра и да прати раковина до Сера, за да я предупреди. Вместо това той шеговито се плесна по челото и каза:

— Но разбира се. Порция, ти си гений.

Порция се усмихна.

— За жалост, този ход ще ни струва живота на информатора, а ние не сме готови да се лишим от него засега. Но веднага щом получим цялата информация, която ни е нужна, само даваме заповедта и… — усмивката на Порция стана по-злобна — шпионинът ще се превърне в убиец.