Диана Петрова
Ана (96)

96.

Илия се запозна с новите си колеги. Очакваше ги обучение, което го изпълваше с напрежение — сладко напрежение. Можеше ли да се справи с новата си работа? Можеше ли да оцелее в компютърната фирма? Щеше ли да му се понрави работата? Всички тези въпроси валяха като снежинки в главата му и щом се докоснеха до него, мигом се стопяваха. Нямаше време да мисли много нито за Ана, нито за Дани, нито за работата си. Вършеше задълженията си машинално и ги усещаше като мехлем върху разранената си душа. Щеше да напредне в тази работа, щеше да положи всички усилия, за да оправдае собствените си очаквания и тези на останалите. Ако успееше да ангажира ума си по такъв начин, че да не му даваше нито време, нито сили да мисли за нещо друго, може би щеше да се успокои. Разчиташе мисълта за един-единствен портокал да го прави сляп за градината с изгнили плодове. Илия се връщаше вечер изтощен от усилията, които полагаше, за да схване логическата еквилибристика на програмата, с която работеше. Но усещаше тази умора като благина, разливаща се по вените му. Никога през живота си не се беше справял добре с каквато и да било техника, камо ли с програми. Всичко, което правеше, му приличаше на опитването на непозната храна от далечна страна. Младият екип от нови специалисти се състоеше от петима души. Три дами, той и още един негов колега. Започнаха да ходят на обяд още в самото начало. Разговаряха за ежедневни неща, смееха се. Илия забелязваше, че при всеки неволен опит разговорът да се задълбочи, всички бързаха да изплуят на повърхността и отново да поемат въздух. Дълбочината ги плашеше, сякаш можеха да се удавят лесно.