Диана Петрова
Ана (85)

85.

Бебето — ако беше момиче, щеше да го кръсти Лили. Винаги беше харесвала това име. Веднъж, когато беше втори-трети клас, попълваше лексикона на друго момиче. На въпроса как би искала да се казва, тя отговори: Лили.

Ако беше момче… Ана някак не се подготвяше да е момче. Момчетата бяха друга вселена, за която тя не знаеше нищо, а и вече беше доказала на себе си, че не може да се справи много добре, след като търпеше неуспех след неуспех с Дани. И все пак, ако беше момче… щеше да помисли как да се казва. Щеше да го наблюдава много внимателно, да се учи от него.

Спомняше си отново и отново за първото движение в стомаха си, като едновременно с това се обвиняваше, че не бива да прахосва времето си в спомени. Сега трябваше да регистрира усещанията, а после, когато остарееше — тогава щеше да си спомня. Не устояваше да си преповтаря спомена… Помръдването нямаше характера на насочено движение, по-скоро я покърти със своята безсъзнателност. Как ли не си беше представяла това първо движение на бебето — като погалване, като леко поритване, но нищо подобно. То по-скоро приличаше на предсмъртно потръпване на заколен човек — такива, каквито ги показваха по филмите. Ана настръхна при мисълта си. Искаше й се да възприема бременността си като останалите жени, с които се беше запознала в класа по йога — умилително и сладникаво. Но не можеше да овладее това висше изкуство на женствеността. Смяташе, че годините безплодие са я белязали завинаги — тя нямаше да се радва на стръкчетата трева, да ръкопляска пред розовите ританки на някакво бебе, пък било то и нейното, нямаше да изпитва радостна любов. По-скоро страх, по-скоро болка — така си представяше любовта към детето си.

Сега това бебе спеше по цели дни и носеше безумно тежка глава на крехките си рамене. Завързано за пъпната й връв, то нямаше къде да избяга. Сигурно му беше клаустрофобично да живее на няколко сантиметра разстояние в продължение на месеци. То разучаваше вътрешната страна на матката, протягаше се и се отъркваше в нея. Ана погалваше местата, на които усещаше бебешката активност — те я изпълваха с водопадната радост на щастливото майчинство и ужасяващия страх да не загуби „фетуса“. Тези тръпчици осмисляха целия й отвратителен женски живот досега. Бебето не спеше по същото време като майка си. Понякога вечер тя се будеше от ръцете на Илия, които галеха корема й, а той, разрошен и с широко отворени очи, следеше движенията му.

— Какво правите вие двамата без мен? — закачаше се Ана.

— Изпробваме юмруците си.

— С кого? С моето момиче ли?

— Да. Аз винаги се предавам, а тя винаги ме надвива… с красивите си ръчички.

— А ако е момче? — поглеждаше сънено Ана към Илия.

— Ако е момче ли… ами ако е момче, изобщо няма да ти казвам какво правим — подсмихваше се Илия.

След това двамата се прегръщаха и се унасяха.