Диана Петрова
Ана (81)

81.

Ана трепереше над бременността си. Третият месец й се струваше определящ за бъдещето — както нейното, така и на мъничето, което растеше в корема й. Беше се затрупала с женски списания и книги за бременността и когато не ходеше на работа, гледаше да си почива и да чете блудкави статии. Представяше си бебето си — мъничко човече с огромна глава. Вътрешните му органи бяха вече изградени и вероятно вече беше нямо, ако такова е трябвало да се роди. В списанията го наричаха не „зародиш“, а „фетус“. Оттук насетне то щеше да расте по-бързо, отколкото в началото, а чертите на лицето му щяха да се изчистват. Тя все още нямаше да може да разбере пола му и това я изпълваше с тайни мечтания. С нетърпение очакваше да усети първите му движения, сякаш все още не вярваше в чудото, че е забременяла. Детето щеше да помръдва ръцете и краката си, да върти глава, да свива юмручета, да мисли и чувства заедно с нея. Представяше си го като герой от приказките — палечка или палечко, голямо колкото показалеца й. Скоро вече нямаше да й се повръща и щеше да се наслади на най-прекрасния период от бременността — между третия и шестия месец. Тогава бебето й нямаше да й създава неудобства — нито твърде малко, за да се бои за него, нито твърде голямо, за да й тежи. Ана все още не го усещаше да се движи, но отлично знаеше, че то е там, вътре. Един ден, в утринните часове, когато си позволяваше да се поизлежава, тя почувства трепване в стомаха си, което не наподобяваше нищо познато. Цял час не можа да свали усмивката си, макар все още да беше изпълнена с колебания дали това случайно трепване беше нейното бебе, или така й се беше сторило.

По време на прегледите при гинеколожката си тя можеше да чуе как бие сърцето му. Истински галопиращ кон! От нея научи, че бебетата, в това число и нейното, имаха собствен ритъм, който беше подчинен на състоянието на майката. Ако тя се стресираше или изпиташе гняв, адреналинът в кръвта й се увеличаваше и преминаваше през плацентата, а това повлияваше на сърдечния ритъм на бебето. Ана трябваше да осигури сама спокойната атмосфера, от която се нуждаеше. Не смееше да разговаря повече с Илия за бременността си. Страхуваше се от реакцията му, но имаше нужда от него. Копнееше той отново да я прегърне, както преди, да я приласкае, тя да се смали в ръцете му, да почувства топлината и сигурността, които те можеха да й дадат.

Страхуваше се от отговорността, която лежеше на плещите й — струваше й се непосилно да я поеме сама. Пъпната връв свързваше кръвта й с тази на бебето и тя не искаше то да усеща несигурността й. Колкото повече списания четеше, толкова повече се страхуваше. Беше започнала да сънува кошмари и понякога се будеше вечер, крещейки.

Струваше й се, че успя да си върне Илия едва в една от тези нощи, когато беше плакала насън. Събуди се, като трепереше цялата, чу собственото си скимтене. Илия държеше главата й в ръцете си и за първи път, откакто се върна при нея, отново й повтаряше колко много я обича. Двамата останаха прегърнати до сутринта, като си шепнеха за въжделенията си. Илия поглади корема й:

— Непослушно бебе. Как тревожиш мама, ако знаеш…

Очите на Ана се напълниха със сълзи при тези думи — откакто беше бременна, тя се разплакваше за какво ли не. Най-сетне. Най-сетне малкото същество в нея се срещна с татко си.