Диана Петрова
Ана (92)

92.

Беше изминал почти месец, откакто бяха изпратили имейл, но отговор нямаше.

Коремът на Ана вече й тежеше осезаемо, затова тя лежеше през повечето време и учеше Дани да играе шах. Шахът за Ана все още беше игра на късмета и случайността — като всяка игра, която в по-голямата си част бе непозната за играча. Тя й носеше онази тръпка, която едновременно я будеше и изтощаваше, а сега по време на бременността освен всичко това — и разсейваше. След една игра на шах с недостоен противник като Дани тя заспиваше по-лесно, спеше по-непробудно и се събуждаше свежа и въодушевена. Затова си беше поставила за цел да го научи да играе любителски като нея. Винаги избираше белите фигури и наблягаше най-много върху дебютите или началните етапи от играта, в която трябваше да разположи фигурите си стратегически. Колкото повече играта напредваше, толкова повече тя губеше интерес, докато при Дани се случваше точно обратното.

На него му харесваше контактът с майка му. Това бяха едни от малкото моменти, в които можеше да я запази само за себе си — цяла-целеничка. Вниманието й беше изцяло погълнато от играта и само кратките й разходки до тоалетната я прекъсваха. Трябваше да открият по-рано тази игра — тя със сигурност щеше да промени взаимоотношенията им.

В мителшпила, или онази част от партията, в която повечето фигури бяха вече развити и играчите съставяха дългосрочни планове за нападение на противника, беше вихърът, в който Дани с удоволствие се загубваше. „Загубваше“ е точната дума, защото вместо да доведе нещата до организирана атака, той обикновено ги довеждаше до организирана „загуба“. В тези моменти Ана се отегчаваше и започваше да играе мръснишки, без намек за поощрение на младия играч. Тя действаше грубо и бързо, защото й се приспиваше и не искаше да изпуска момента, но Дани разчиташе поведението й като притворно. Уморената Ана за него беше онази Ана, която се проявяваше истинска — с истинските й чувства. Занапред щеше да докарва Ана хиляди пъти до състояние на изтощение и безсилие, за да изправи чувствата й на щателна проверка.

Ендшпилът беше безинтересен и за двамата, тъй като в тази финална част от партията царят излизаше на преден план. От слаба фигура той се превръщаше в силна и започваше да подскача по черно-белите полета на дъската.

— Мамо, Ненчо никога няма да отговори, нали? — попита я той веднъж, докато играеха.

— Как, миличък… — въодушеви се Ана от внезапния изблик на интимност помежду им. — Знаеш ли, ще го намерим този Смехурко. Ако не той при нас, ние ще идем при него.

— Как така? — почти подскочи Дани.

— Много просто… — рече Ана, секунда преди да матира Дани. Тя премести офицера си, отпусна ръка и продължи: — Ще подготвиш програма по неговите фокуси и ще го поканим в училището да ги види. За 1 март да речем или нещо такова — на това няма да откаже…

— Уа! — извика Дани. — Обичам те, мамо!

— И аз, миличък… — опита се да прикрие пламналия си поглед Ана, която не можеше да се нарадва на промяната у сина си.

Ана беше чела само една книга за шах и в този момент на най-чиста радост тя внезапно си припомни мотото й: „Шахът е безжалостна игра — трябва да си готов да убиваш хора.“.

Стана и отиде в кухнята. Сложи тенджера с вода за чай и се подпря на масата. Сега, когато си даде време да го възприеме, наистина й се стори, че промяната у Дани не е здравословна. Той се хвърляше от крайна омраза в безкрайно обожание, сякаш механизмът от махалото на вътрешните му чувства беше счупен и не можеше да спре стрелката. Тази стрелка се въртеше неуморно с все по-голяма сила, докато може би накрая не спреше завинаги. Кисел вкус в устата й. Отново тия киселини. Приказната история на семейството й, видяна отвън, лъхаше на разлагаща се плът отвътре. Като четирийсет и пет годишна жена, която полагаше ежедневни усилия да изглежда по-млада.