Диана Петрова
Ана (56)

56.

Наскоро Мая беше получила обаждане от адвокат, който й съобщи за смъртта на майка й — Соня Табакова. Тя живееше в центъра на София, в стар блок от трийсетте години, прилепен до галерията за чуждестранни изкуства. Мая не се беше виждала с нея, откакто беше навършила осемнайсет. Майка й я отгледа сама, баща й беше загинал в катастрофа, или поне така й разказваше тя навремето. Соня Табакова бе работила години наред като възпитателка на дом за сираци в село Надежда. Тя отдаваше цялата си любов на изоставените деца и в сърцето й не остана място за родната й дъщеря — онази, която беше имала щастието да не бъде изоставена. Но Мая се чувстваше самотна, дори по-самотна от хлапетата. Казваше си, че може би е по-лесно никога да не си познавал майка си, никога да не си я имал, отколкото да е била тук при теб и ти да знаеш, че я губиш всеки ден.

Навремето майка й я вземаше в дома и се грижеше за нея заедно с другите деца. Всички я мразеха за това, че има майка, без никой да разбира болката й. А и нейната мъка не струваше пукната пара пред онази на изоставените. За да предотврати детската ревност, Соня се държеше към нея по същия начин както към другите. Когато започна да расте, Мая убеждаваше майка си да напусне работа, но Соня се извиняваше с това, че щяха да ги разпределят да работят в някое още затънтено село. Мая би предпочела да ниже тютюн по цял ден, отколкото да остане в дома за сираци, но винаги бе знаела, че майка й нямаше да напусне онова прокълнато място.

Самотна и не изоставена сред изоставените, Мая растеше затворена в себе си. Имаше само един приятел от дома — Спартак, пазачът, който също беше израснал там и го бяха оставили на работа по милост. Влюби се в него по детски, може би защото беше единственият, който проявяваше съчувствие, без дори да бе изляла мъката си с него. Мина известно време, преди той да й признае любовта си, тъй като се страхуваше, че е с около двайсет години по-възрастен от нея. Срещаха се тайно през нощта в кухнята, където се любеха под лунните отблясъци на пода. Но се случи нещо, което не беше предвидила — забременя, когато беше на седемнайсет, и откри това едва на четвъртия месец от края на менструацията си. Колко се упрекваше, че не беше отишла на лекар по-рано — Спартак щеше да намери пари някак си, за да може тя да направи аборт, може би без майка й да разбереше. През тихия следобед, в който Мая се върна от гинеколога, реши да избяга. Имаше няколко дни да се покрие, докато новината стигнеше до майка й. Нито Спартак, нито Соня Табакова щяха да й простят онова, което се канеше да направи — да роди и да изостави детето си. Именно затова тя щеше да се погрижи те никога да не узнаят за него. Ако го задържеше, тя нямаше да може да учи и й се струваше, че едва започнал, животът й щеше да приключи. Но беше решила, че някой ден щеше да работи в списание, каквато беше мечтата й, а това тогава й се струваше по-важно от всичко.

Събра дрехите си, открадна малко пари от портмонето на старата и си купи билет за Варна. Промените през 1989 вече се бяха случили преди няколко години и тя можеше да си търси работа. Поработи няколкото месеца, които й оставаха до раждането, като продавач в квартален магазин. След това роди момче със сърцевиден светлокафяв белег на лявото рамо — колкото бирена капачка. Вероятно всеки се раждаше с белег, който не можеше да загуби, или поне не можеше да загуби лесно. Така си мислеше Мая, когато седмица по-късно, все още бледа и изморена, си купи билет обратно за София. Остави детето си рано сутринта пред вратите на същия дом, където продължаваше да работи майка й, без да се обръща назад. Единствено сърцето й препускаше, докато се отдалечаваше. Насили се да устои на изкушението да се скрие зад ъгъла на близката сграда и да наблюдава дали някой ще забележи бебето й. Вървя пеша до гарата, където отново си купи билет до Варна.

Съпругът й беше програмист в компютърна фирма. Разказа му за майка си, от която бе избягала, но не и за детето. Беше уморена, искаше да остане сама, но й трябваше сигурност, която не можеше да постигне с парите, които припечелваше. Завърши двата последни класа от гимназията си във варненско училище и започна да се подготвя за кандидатстудентски изпити в София. Искаше да завърши задочно българска филология. Малко преди записванията за кандидатстване, мъжът й получи предложение за нова работа в София и двамата набързо стегнаха багажа си за там. Мая подаде документи за редовна поръчка — ден, в който тя ходи усмихната по софийските улици, готова да разцелува всеки срещнат. Чувстваше, че никога не бе по-близо до мечтата си оттогава.

Преди да заминат, тя смени прическата си, така че да прилича колкото може по-малко на предишната. Не искаше, ако срещнеше случайно майка си, да бъде разпозната, макар да знаеше, че ако това наистина се случеше, подобна възможност не съществуваше. Купиха си апартамент в Надежда, в същия квартал, където Мая беше прекарала детството си в дома. Тя хареса жилището, макар че бяха оглеждали апартаменти и в други квартали. Беше на приемлива цена и близо до центъра на града. Това беше кварталът, в който беше израснала, в дома, тъй близо до хората, които познаваше, тя щеше да бъде най-далеч от тях. Вероятно никой освен нея не се вълнуваше от изчезването й, или поне така мислеше тя.

Още във втори курс си намери работа в издателство „Ергон“ като редактор на детски списания. Деня, в който разбра, че започва работа, плака цял следобед с радостните сълзи на човек, който бе постигнал непостижимото. Прехвърли се в задочно обучение и… малко след това се случи нещастието с мъжа й. Изведнъж й се струпаха много неща — Мая трябваше да съчетава обучението, работата и грижите си по него. А и се притесняваше за неизплатения им кредит към апартамента. За щастие, съпругът й като кредитоискател беше застрахован в случай на смърт — нещо, за което Мая не можеше да не мисли.

Не бяха минали и няколко месеца след завършването й, когато той умря. Мая, макар да въздишаше с облекчение на гроба му, едновременно с това тъжеше не само заради него, но и заради себе си. Заболяването му й беше попречило да расте в кариерата си, но тя щеше да си почине и след това да навакса. Макар да не го признаваше пред себе си, тя не страдаше толкова за загубеното време край леглото му или за работата си, а защото отново някой я изоставяше.

През годините живот в квартала тя беше виждала някои от служителите, които беше познавала, но се скриваше — или зад шала си, или зад тъмните си очила, които винаги носеше като предпазен щит срещу миналото си. Мая излизаше рано сутрин и се връщаше късно вечер, така че прекарваше времето в центъра на града, съвсем близо до апартамента на майка си. През годините така и не я срещна, нито чу нещо за нея. Какво ли се беше случило със старата вещица — дали беше гледала внучето си по-добре отколкото самата нея — сто процента, просто защото не знаеше, че бе нейна плът и кръв, казваше си Мая, изпълнена със злъч срещу старата. Някой ден, когато събереше сили, Мая щеше да се върне в дома и да се срещне с миналото.

Колкото повече време минаваше, толкова повече в Мая се насадяваше лугава тъга, такава, която оставяше дири във всяка нейна дума и постъпка. Напоследък дори й се струваше, че дишането й е заприличало на въздишане. Нарочно се засипваше с работа, като мислеше, че така ще се отърси от неясната тъга, която я преследваше. Не, тя не си представяше детето, което беше изоставила, не го търсеше с очи край училищата, откъдето минаваше, но жадуваше мириса и допира с него като с единствено близко същество. Беше си забранила да мисли за това, защото смяташе, че така бе най-добре и за двама им, но беше безсилна пред чувствата си. Колкото и заета да беше, копнежът по детето й се скриваше или в едва забележимите бръчици около очите й, или в кошмарите й, след които се будеше, обляна в пот, или в самотните обедни почивки в някоя от градинките в центъра. Времето не й беше приятел, що се отнасяше до това — колкото повече години минаваха, й ставаше все по-тежко. Не можеше и не искаше да помисли за второ дете — някое, на което щеше да дари любовта, предназначена за първото. Мая не вярваше, че сърцето й може да се отвори за друга детска душа, и докато беше омъжена, така и не се реши да забременее отново.

Птицата, която умря в ръцете й, беше първият сигнал за нея, че не можеше повече да спотайва страданието си. Изплашена от собствените си сълзи и объркана от внезапната си слабост, Мая беше решила да я погребе.