Диана Петрова
Ана (74)

74.

След вечерята, която премина шумно, Прадип продължи да разказва за хилядите индийски обичаи, за многообразието на религиите в Индия, за храната, за Ганеш и река Ганг. Жена му, която не говореше много, само поднасяше и прибираше ястия. А Мая и Боян, улисани в общия разговор с Прадип, почти не я забелязваха.

Те си тръгнаха късно вечерта, като Боян предложи да съпроводи Мая до хотела под предлог, че щял да превежда на шофьорите на рикши. Това винаги се налагало, а Прадип, видимо уморен, се съгласи да я предаде в ръцете на приятеля си с облекчение.

Когато рикшата заподскача по неравните индийски улици на града, Боян рече:

— Извинете за проявеното любопитство, но от кой квартал сте?

— Защо, това важно ли е? — засмя се искрено Мая за първи път от много време насам.

— Не, но макар да съм сигурен, че не съм ви виждал… някак ми се струвате позната.

— Чудно. Живеех в центъра на града, но де факто в Надежда. Това обаче вече е минало.

— Миналото… винаги те застига, а понякога те изпреварва и те чака в бъдещето.

— Така ли? Не ми казвайте, че това са думи на велик философ — рече Мая.

— Не. Само на дървен — додаде той и посочи към себе си.

Двамата отново прихнаха да се смеят. Откакто беше дошла в Индия, Мая се чувстваше по у дома си от всякъде другаде. Тук беше единственото място, където мислите й за Дани, за майка й и за горчилката от изминалия й живот я напускаха от време на време. По индийските улици, зад всеки ъгъл, във всяка барака гъмжеше от човешки съдби. Нейната не значеше повече, сравнена с бедността и мизерията, които пропиваха този град. Смирението — може би то можеше да й помогне да си прости. Като гледаше сергиите, които задминаваха по пътя си, Мая осъзна, че трябва да слезе най-долу, може би да търка с парцал пода на някой храм или да събира плодове от полето — работа, която повечето индийци вероятно биха пожелали да имат.

— Ще ми намерите ли работа в някой храм?

— В храм? Но защо? — учуди се Боян Калугеров. — Ако нямате възможности, аз ще ви помогна с пари.

— Благодаря за щедростта ви. Но не е това. Искам да поработя. Може би да мия пода или нещо подобно.

— Няма проблем, но… — поглади брадата си Боян, — не мислете, че това ще помогне да си простите, още по-малко ще застави света да го стори.

— Прав бяхте. Вие наистина сте дървен философ.