Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2018)

Издание:

Автор: Диана Петрова

Заглавие: Ана

Издание: Първо

Издател: Изток-Запад

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Българска

Излязла от печат: 19 септември 2013

Редактор: Христо Блажев

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-619-152-261-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6006

История

  1. — Добавяне

126.

Беше хладен летен ден. Навсякъде продаваха бански. Мая прекоси набързо скалъпения пазар за хавлии, очила за гмуркане, шнорхели пред блока с няколкото банки на Ломско шосе. Трикраки и четирикраки сгъваеми масички, платнени столчета, отегчени продавачи по къси панталони. Зад тях стояха пазарски чанти от онези, които продаваха на Женския пазар — пълни с китайска стока. Изрязани бански, които приличаха на ленти, електриково зелени хавлии, които бяха щамповани от едната страна, ластици за коса, слънчеви очила — всичко, което можеше да измисли гладът. Мястото до спирката на Ломско шосе беше отпуснато от общината срещу немалка сума. През зимата тук се продаваха отсечени елхи, през пролетта шарените мартеници придаваха сюрреалистична окраска на жалкия пейзаж от раздрънкани улици, унили физиономии и трамваи, които плачеха за рециклиране, а сега — всичко лъщеше в цветовете на проститутската евтиния. Този пейзаж всъщност се понрави на Мая като първата глътка въздух на терасата след дълбок сън. Освежи я, някак специално оздрави начупената й гротескно душевност. Всичко щеше да бъде наред… всичко — не спираше да си повтаря тя.

Блок 258 се извисяваше като тъжен ръждясал гигант заедно със своите братя. Предната площадка беше покрита с дебел мръсен слой прах — дъжд отдавна не беше мил пред блока и там сега се разнасяше миризмата на кучешка урина. Старците пиеха бира, димяха евтини цигари и псуваха политиците.

Звънецът пред входната врата на Ана носеше тъмните белези на дългото занемаряване. Това накара Мая да почувства нервна веселост — занемареността в този случай означаваше, че в апартамента живее някой, но след това коремът й отново се сви от предстоящата среща.

Отвътре се чуваше гласът на бебето, то се смееше, викаше за вниманието на майка си, а Ана вероятно миеше чинии на мивката, защото кънтяха тенджери и капаци. Мая се стресна от гласа на това бебе. Нима Ана беше осиновила още едно дете след смъртта на Илия! Още щом се прибраха у дома, Боян беше накупил вестници и беше прочел за случилото се с Илия. Но не искаше да казва на Мая — страхуваше се незнайно от какво. Може би Мая трябваше да изживее изоставянето на детето си докрай сама. Не биваше да се опитва да скъсява нещата с преразказите си. Любовното сервилничене не беше погубило ума му съвсем.

Мая се озова пред вратата на Ана не съвсем подготвена. Сама си даваше сметка, че нещо като пълна подготовка в случая не можеше да има. Единствено се молеше да не уцели Дани в апартамента.

Треперещата й ръка едва докосна звънеца. Отвътре се чуха успокоителните думи на Ана, която приласкаваше бебето. След това стъпки до вратата. Сърцето на Мая биеше като барабан в гърдите й — истинска племенна музика.

— Хо-хо! Здравей, Мая, откога не сме се виждали — понечи да я прегърне Ана.

— Здрасти, Ана.

— Ама, влизай, имам да разказвам. Няма да повярваш… — подхвана я от вратата Ана. — Имам бебе — тук направи пауза и извика отново: — Мая, Мая, така се радвам да те видя. Родих бебе!

— О, мила, и аз се радвам — Мая беше шокирана.

— Не ме гледай така, прегърни ме. Преживях много, имам да разказвам. Няма да те пусна лесно.

— Аз… аз… — не знаеше какво да каже Мая.

— Виж ме само! — и Ана прекара ръка по отпуснатия си корем. — Аз родих момиче. Родих! Ела да видиш малката Лили — продължаваше да чурулика Ана, сякаш не я беше сполетяла и трагедия.

— Виж, Ана — хвана я за ръката Мая. — Трябва да говорим сериозно.

— Да не би да се жениш? О, много се радвам за теб.

— Ана — раздразни се Мая. — Спри за момент. Наистина е важно.

Ана остана с увиснала усмивка. Секунда преди капката от чешмата да капне — ето това представляваше увисналата усмивка на Ана.

— Дани е и мое дете — рече тихо Мая и преглътна сухотата в устата си. — А баща му е Спартак — той вероятно вече ти се е обадил.

— К-к-какво искаш да кажеш? Ти си майката на Дани?!

— Да.

Последва дълга пауза, в която двете жени се гледаха безмълвно.

— Кучка! — извика Ана извън себе си. — Мръсна кучка!

— Моля те — прималя Мая. — Моля те. Искам само да помогна.

— Да помогнеш ли?! Двамата със Спартак само искате да помогнете… Абе, вие извънземни ли сте, какво?! Нахлувате изведнъж в живота ми и какво очаквате? А ти, ти се въртиш край мен и сина ми от толкова време, а аз глупачката си мислех какво ли не! Вън! Махай се от дома ми!

Бебето присви вежди, сбърчи чело и заплака. Мая отвори уста да каже нещо, но се отпусна и тръгна към вратата. След като прекрачи прага, се обърна и рече:

— Искам само да знам, че двамата с Дани сте добре.

Ана затръшна вратата пред нея. Мая остана известно време пред затворената врата в сумрачния коридор. Можеха да се чуят разговорите в съседните апартаменти. Асансьорът изтрака. Пред нея застана Дани с прозрачен плик, в който имаше прясно мляко и буца сирене. Мая тръгна с разтреперани ръце.

— Скипър… мама го подари — рече той след нея. Асансьорът тръгна надолу моментално. Мая натисна няколко пъти бутона с трепереща ръка. Но той не идваше и не идваше.

— Дани, синко — продума тя, безсилна да се контролира след изблика на Ана. — Аз съм твоята майка.

Дани я гледаше, без да мига. Очите му лека-полека се напълниха със сълзи. Мая разтвори ръце да го прегърне. Не разбираше как не се удържа да не го заговори. Беше си повтаряла хиляди пъти тази сцена наум, но сега, когато трябваше да подмине детето си, тя не се стърпя. Разбиваше всичко на пух и прах с тези думи — те означаваха нещастие за нея, нещастие за Дани, нещастие за Ана — за всички. Но не можа — тежестта на мълчанието й я смазваше.

— М-мамо — рече Дани, а окото му заблестя със странна светлина. — М-мамо.

— Миличък — рухна Мая върху детските му рамене. — Обичам те. Винаги съм те обичала.

— Мамо, мамо, мамо — не спираше да повтаря Дани. — Защо не дойде по-рано?

— Запомни само, че трябва да останеш с Ана — тя е сега твоята майка.

— Не ме оставяй втори път — викна Дани в коридора, а от окото му рукнаха сълзи.

Но асансьорът изтрака и Мая отвори вратата му. Хлътна вътре като беглец от затвор. Вратата не можеше да се затвори. Дани беше хвърлил чантата с покупките и я бе задържал с крак.

— Вземи ме със себе си — плачеше Дани.

— Прости ми, миличък, сега ти няма да ме разбереш, не можеш, но трябва да си силен.

Дани я гледаше с голямото си насълзено око, без да може да разбере каква е тази жена, какво се случва. И да се забавеше, Ана нямаше да усети — тя като че ли продължаваше да не го забелязва. Вглъбена в грижите около бебето, тя беше изстудяла към целия свят. Не тъгуваше за Илия, не се вълнуваше от съдбата на Мутия. Не спираше да повтаря, че бе родила, сякаш това събитие се беше случило вчера.

Сега Дани следваше Мая по петите. Днес, когато най-сетне беше намерил майка си, нямаше намерение да я пусне. Имаха да си кажат толкова неща — щеше да я обвинява, обвинява, а после да целува ръцете й безкрай. Искаше да й зададе толкова много въпроси, но преди всичко искаше да я помирише, да се сгуши в нея, да се наслади на лицето й, ръцете й, коремчето. Искаше да я удуши. Тази ужасна майка, която го беше родила и захвърлила така безпощадно. Тя не беше намерила любов в сърцето си, така че да може да го задържи — него, нежелания. Този, който се беше появил на света, без майка му да го желае. Сигурно се бе отвратила от вида му… или бе плакал много… или бе й попречил. Цялата му омраза и любов се бяха събрали в едно. Той ненавиждаше тази жена, която го беше захвърлила, която беше причинила всичките му нещастия. Бяха стигнали почти до кофите с боклук пред блока, когато се спряха. Ноктите му се впиваха в ръцете й, а тя не помръдваше — сякаш стоеше, за да поеме, това, което заслужаваше. Искаше да я нахапе цялата, да й остави белези по ръцете, по лицето, по цялото тяло, а после да целува раните, които й бе направил. Дани не беше на себе си.