Диана Петрова
Ана (94)

94.

— Децата се правят, като мъжът си вкара пишката в путката на жената!

— Какво?!

— Така е.

Ана в първи клас и по пътя за вкъщи със съученичка. Почти й се зави свят от тази ужасна новина. Можеше ли да бъде възможно? Гнусотия. Толкова искаше да разбере как се правеха децата — тези малки и мили създания, досущ като нея самата. Белите им бузки, чистите им очи, в които бялото си беше бяло, а не жълто като на възрастните. За да имаше собствено дете, трябваше да направи подобна гнусотия. Не, съученичката й я лъжеше. Не можеше да бъде вярно!

* * *

— Хайде у нас.

— Хайде. Какво ще правим?

— Ще те науча да пушиш.

— Да пуша?! Братовчедка ми казва, че една цигара се равнява на десет стълби.

— К’во?

— Ами, ако изпушиш една цигара, трябва да изкачиш десет стълби и все едно не си пушил.

— Глупости.

„Глупостите“ бяха най-ценното в детския живот на Ана. Тя научи най-важните неща на улицата — но не всички, само онези, неудобните, които доказваха, че човекът е човек. Той щеше да бъде добър за пред хората за последно през деветдесетте години. След това вече представянето пред останалите нямаше да има такова значение. Родителите й криеха неудобното, злото от нея, като вероятно се надяваха, че така то няма да я достигне. Без да го познава, тя дълго не можеше да знае дали върши добро или зло според техния морал. Винаги се учудваше, когато внезапно й се разкрещяваха за нещо ужасно, което беше сторила. Ужасни бяха най-естествени неща, като да целунеш момче на 13 години, да си купиш дренки със захарен сироп от циганката на ъгъла и да си развалиш обеда, като да забравиш да си научиш за следващия ден. Така постепенно всичко естествено се превръщаше в ужасно. Или трябваше да върши гадости, каквито всъщност й се вършеха, за да се чувства човек, или трябваше да забрави за всичко човешко и да си остане добричка.

Ана вече не ги обвиняваше. Бременността я сближаваше с родителите й, тези полубожества, които сякаш бяха слезли на земята, за да се погрижат за нея в детските й години. Не обвиняваше и себе си, че беше човек — не дяволско изчадие, което се чукаше наляво и надясно с когото му попаднеше. Не и бяла принцеса, която прозираше през ангелския й комплекс на детството.

* * *

Спомни си и това. Как беше решила да прави само добрини, да се моли на бог и като порасне, да стане монахиня. Не защото чувстваше вътрешно влечение да го направи, а защото подкупваше Господ да се отнесе добре с бъдещето й. Но не искаше да жертва бъдещето си заради бъдещето. Нещо в цялата история не се получаваше. И колкото повече се стараеше да бъде добра, толкова повече злините я връхлитаха.

* * *

Операцията от апандисит. В тогавашните болници, болниците на късния български комунизъм, се влизаше сам. Там родителите не пристъпваха — „за да не разглезват децата си“ или „за да запазят средата стерилна“. Уж всичко щеше да приключи много бързо.

Ах, как я болеше коремът, щом се събуди след интервенцията. Болеше я болно, а не на оздравяване. На съседното легло имаше друго дете, чиято майка, вероятно „с връзки“, се беше промъкнала вътре. Тя гледаше само детето си и не се обръщаше изобщо към Ана. Стори й се много странно. Все си беше мислила, че ако една жена бе майка, то тя трябваше да бъде майка на всички, щом се налагаше. Липсата на отношение у чуждата жена беше първото съмнение, което Ана изпита, за твърдите устои на комунистическия свят, в който живееше. Значи всичко в учебниците беше бълвоч. Нямаше майка на нацията, баща на нацията и всякакви подобни глупости. Всеки гледаше своето си. Но нали именно глупостите бяха най-ценното в детския й живот. Не и тези глупости обаче. Още тогава Ана се почувства изоставена за първи път — от родителите си, от държавата си, от чуждата жена, която не се интересуваше дали тя беше добре, не й съчувстваше.

Даже й се стори, че обръща главата на детето си към себе си не за друго, а за да не гледа нея, която се мъчеше. Сякаш така щеше да му помогне да оздравее по-бързо.

През нощта стана непоносимо. Толкова болеше, беше й подуто и всеки момент щеше да се пръсне на хиляди парчета като слънчевите лъчи.

Жената я нямаше — сигурно беше отишла до тоалетната. Ана не можеше да чака повече студената кучка. Трябваше да стане, трябваше сама да се пребори със ставането.

Едва пристъпи в болничния коридор. Влезе в кабинета на дежурните.

— Кажи?! — погледна я въпросително усмихнатият дежурен, ухилен „като клоун“, помисли си Ана.

— Много ме боли. Не издържам повече!

— Е, то така си боли. Ще ти мине — за втори път не й повярваха. Първо майка й не й повярва, а сега и този мухльо.

— Не. Не минава.

— Я гледай ти, откъде знаеш пък ти, девойче!

— Знам. На онова дете до мен му е по-добре. Оперираха ни в един ден — аз съм зле, а той добре.

— Я виж ти, имаш много време тук и мислиш. Хайде, отивай да полегнеш.

— Но боли! — почти се разплака тогава Ана. Трябваше сама да се пребори с недоверието му. Без родители, без държава, без чуждата жена.

— Добре, де. Ще извикам рентгенологът да те снима, пък да видим… — почти на шега й отвърна лекарят тогава.

Ана се запъти обратно. Първа спечелена битка. Битка с един воин, който сам спасява живота си, както се оказа по-късно. Всички битки оттук нататък щеше да си ги води сама. Не защото някой нямаше да й предлага помощта си, дори на шега.

Бърза инжекция.

— Не се притеснявай — казваше й сестрата с широко разтворени зеници.

Тези думи силно притесниха Ана. Тя се разтресе в пристъп на треперене. Не можеше да спре ръцете си. Сама. Сигурно щяха да я колят пак. Значи наистина нещо се случваше. Беше се оказала права, беше се преборила с подигравката на лекаря, беше доказала, че не е някаква малолетна лигла, която се панира при всяка нищожна болка. Не беше принцесата с граховото зърно. Тя беше и воинът, който спасяваше принцесата, и самата принцеса, по дяволите. Едновременно. Слънчев многопът.

* * *

Повторно събуждане. Сега боли още повече. Но боли на оздравяване. Веднага можеше да го усети. Система, втъкната в ръката й, тръбичка, втъкната в корема й. Нещо й мокрееше отдолу. Там долу, където бе забранено да гледа, там, където отскоро се покри с косми. Там си нямаше прилично име. Путка — какво ужасно име за онова там.

* * *

Тогава неканен нахлу първият й детски спомен. Как взема любимото си жълто пате… У баба си е, но не вътре в нея, като най-малката матрьошка на рода им, а просто в дома й. И това жълто пате го пъха там, там, където му бе мястото. На топло и влажно. После го доближава до носа си и то мирише много хубаво. След това се оглежда някой да не я е видял. Става по нощница и поставя патето обратно на етажерчицата в коридора — стелажа с малки скъпоценни нищоструващи нещица. Тази детска игричка й беше любима. Патето й беше любимо — единствено то знаеше тайната й. Тайната, че тя бе не само дете от среден род, някакво си там мило и щастливо ангелче. Тайната, че беше и дете, и жена едновременно. Глупостите от детството. Ужасът да осъзнае, че слиза от небето долу, при останалите хора, не за да стане човек. А за да се върне от нищото, от празното, кухото небе, там, където й беше мястото. Човек сред човеците.

* * *

Течеше й кръв — дългочаканата менструация. Първи мензис — каква радост. Докато повечето й приятелки се бяха справили с това отдавна, тя все още не беше. Най-сетне бе жена. Нямаше вече нужда от жълтото бабино пате.

* * *

Целият й корем беше превързан. Реанимация. Две жени срещу нея — дърти и сякаш с въшлясали коси. Боли до скъсване.

— Спокойно, моето момиче. Исках да знаеш, че ти си пълноценна жена — ехо от гласа на главния лекар.

„Значи не съм. Но пък каква чест! Главният лекар дори е повярвал на думите ми. Ала ето че аз не мога да повярвам на неговите“, беше първата й мисъл. Защо й трябваше да слиза при хората? Когато бе в небето, можеше и да не чете между думите на лекаря, а само да ги приема такива, каквито са. Но долу, на земята, нещата не стояха така.

* * *

Днес щяха да й отлепят превръзката. Най-сетне щеше да си види корема! Чувстваше се много по-добре, макар да не можеше да ходи, да й беше дошъл мензисът за първи път… и можеше ли да стане по-зле — да беше прихванала заушка от новонастаненото дете. То дойде, остави заушката си и си замина. Бяха я довели същия ден — синеока, слаба, колкото нея. Посочиха й леглото, където лежеше детето на чуждата жена. Била от дом за изоставени деца. Получавала припадъци — все едно „получавала подаръци“, счу й се. Да не се била плашела Ана. Момичето с незнайно име й показа мънистеното си герданче — било оставено в пелените й, когато майка й я изоставила на стълбите пред дома за изоставени. Един живот на стълбите. Сигурно майка й е пушила, пушила е така зверски, за да изкачи това стъпало.

В късния следобед наистина й прилоша. Заклати се и без малко да се стовари върху корема на Ана — върху системата, тръбичката, кръвта. Тресеше се така, а никой не дойде да я погледне. Докато Ана се надигне да извика някого, на безименната й беше отминало.

— Добре ли си? — рече с хрипкав глас Ана.

— Добре.

— И откога си така? — Ана започна да се настанява обратно на леглото с нескрития страх, че току-що бе срещнала луда.

— Не помня. Но дано да съм повече време тук.

— Защо?

— Не искам да се връщам в дома. Може и да ме преместят.

— Къде да те преместят?

— Знам ли? Нас все ни местят. Много ме е страх.

На Ана това й се стори много мило. Момичето поне не трябваше да се преструва, че не е само. То наистина си беше. Наистина си нямаше родители. Наистина си беше и воин, и принцеса. Ангелският многопът съвсем се разгоря в слънчеви отблясъци. Колкото и да понесеше, все имаше някой, който знаеше или понасяше повече.

— Не се страхувай. Всичко ще бъде наред.

— Няма да бъде… Така казваш, защото си имаш родители.

— Имам родители, но нямам яйчник — кратка схватка на няманията.

— Ох, не знам.

Пауза.

— Дай да видя герданчето пак — протегна ръка Ана. — Само не припадай отново.

— Много ме е страх — клатеше се напред-назад момичето.

Лилавите мъниста пречупваха светлината от прозореца. Герданчето блестеше. В евтините топчета се събираха незнайни светове.

— Хайде. Идвай да сваляме конците — провикна се сестрата, застанала на прага на стаята, към Ана. „Беше я страх да влезе, за да не се зарази от заушката или няманията ни“, помисли си Ана.

Безименната допря показалеца си до устата. Ана така и не разбра защо не трябва да казва за припадъка.

Когато отлепиха превръзката, за миг й се зави свят. Огромна гъсеница върху стомаха й. Конци и грозен червен белег. Ако беше принцеса, би припаднала в този миг.

— Не се притеснявай, момиче, белегът ще се скрие.

Ана им повярва, за да се залови за въдицата на живота. Защото какво момиче щеше да бъде, ако имаше подобен грозен корем? Как щеше да се съблече пред мъж — обезобразена и безплодна? Белегът освен всичко друго я водеше към велики дела. Не можеше току-така да бе белязана, без Бог да бе вложил своя замисъл в тази ужасна история. Мисълта й единствена я стопли. Защото белегът така и не се скри. Ана щеше да се самонавива за проклетия белег при всеки намек за събличане — пред когото и да било. Години по-късно, когато повръщаше сперма със заврян камък във вагината си, тя за първи път щеше да забрави за него.

Махнаха й конците и отново й направиха превръзка. Стана и затътри стоянката на системата си към стаята. Омаломощена и отчаяна, тя премина край цъкащите с език сестри. Когато се върна в стаята си, безименната вече я нямаше. Отвори чекмеджето й. Мънистата бяха все още там. Трябва набързо да са изнесли горкото момиче. Ана взе гердана и го пъхна в своето чекмедже.