Диана Петрова
Ана (106)

106.

Пренасянето у дома се случи на третия ден. Изписаха Ана с малката Лили след щателен преглед на телцето й. Докато очакваше резултата, Ана се мръщеше. По същото време трябваше да дойде сестра, която да запише данните за акта за раждане. Не че някой можеше да разбере тук, не че някой изобщо го интересуваше, но Ана мислеше за името на бащата. Разбира се, щеше да назове таткото като „Илия“ и да погребе, надяваше се, мисълта за Мутия. Но като труп, заровен в градината, за който знаеше само тя, не можеше да забрави, че го бе сторила. Гузната й съвест я заливаше на приливи — бързо и неприятно.

Мутия щеше да бъде заровен, но не и забравен. Малкото парче месо оттатък, което се гърчеше и червеше голо пред лекарската слушалка, носеше неговата кръв, може би и лице, а кой знае — кожа, нокти и какво ли още не. То пищеше като глухо, но Ана беше сигурна, без да дефинира защо, че детето й чува и някой ден ще проговори.

— Име на бащата? — започна да пише свъсената сестра, с която трябваше да се срещнат на една маса в столовата. Ана, с маркирана с боя нощница, по чехли и с отпуснат, следродилен корем, както и с червено петно от едната страна на нощницата си, и тази свъсена жена, чиято роля беше да бъде секретарка на щъркела.

— Илия Матев.

— Трите имена на детето…

— Лили Илиева Матева…

Докато отговаряше на останалите въпроси на жената, Ана си се представи как зарива с лопата Мутия. Щом свършиха и тя с мъка се изправи, от гърдите й потече мляко. Беше погребала Мутия и сега вече можеше да го направи незабравим. Далеч от погледа, той можеше да придобие дори миловидни черти. Чудеше се как да избегне срещата си с него, щом за първи път идат на село — не искаше да го вижда повече, нито по някакъв начин да позволява той да се среща с детето й. Не се страхуваше, че щеше да разбере какво се бе случило. В този момент Ана не искаше да мисли за детето си, нито за Мутия, нито за Илия. Тя мислеше само за себе си.

Раждането я извади от коловоза, по който беше потръгнал животът й. Казваше си, че при всяка жена вероятно се случваше същото, но не беше. За първи път тя повярва в чудото, онова, което не беше от приказните чудеса, като летящи килимчета или среща с фея, а от библейските. Тя никога не беше разчитала знаците, нито дори когато беше малка, но днес за първи път в зряла възраст се огледа за тях. Утробата змия — ужас и начало. Капка кърма като изгряващия многопът. Раждането на пророка от Беглик Таш. Това дори не бяха знаци. Това бяха истински неща.