Диана Петрова
Ана (10)

10.

Екскурзоводката не спираше да говори и да се поти. Беше като отворена енциклопедия, от която се изливаше пот. Тя сякаш не формулираше сама изреченията си, а ги четеше:

— Беглик Таш е всъщност в близост до руините на древния град Ранули и представлява тракийското светилище отпреди XIV в.пр.Хр. Тази местност — тя посочи с ръка към отрупаните камъни, — представлява светилището. Археолозите все още умуват над предназначението на това място. Те твърдят, че то е най-ранното открито досега тракийско мегалитно светилище в Югоизточна Тракия и по черноморското крайбрежие. Едни го свързват с култа към Слънцето, плодородието, Богинята-майка, орфическото просвещение. Според други то било светилище на бог Дионис. Трети допускат, че е имало обсерватория. Предполага се, че мястото е било обитавано от главния оракул или висшия жрец на Беглик таш. Това се съдържа и в наименованието на местността — за тракийците „Беглик“ означавал апостол, полубог, а „таш“ — камък.

— А това какво е? — попита я единият мъж, който беше с две глави по-висок от нея и като че ли точно заради това се потеше дори повече.

— Ще ви разкажа… момент — погледна го укорително тя, все едно беше изял закуската й, а после пое дълбоко дъх и продължи. — Според учените дори необработените камъни са имали подчертано символно значение за примитивните общества. Вярвало се, че някои камъни са обитавани от духове или богове. Употребата им можела да се разглежда и като първична форма на скулптура. В много примитивни каменни светилища божеството било представено не от един, а от много камъни, подредени по определен начин. Дали това е случаят с Беглик Таш, можем само да гадаем.

— След като… — обади се по-дребният. Той не се потеше толкова като своите спътници, а лицето му изглеждаше одухотворено, но по особено налуден начин. — След като видиш мястото за първи път, се случват две неща. Първото е, че в този ден недвусмислено приключваш с колебанията си по повод важен твой избор. Второто е, че се изпарява усещането за безсмислието на човешкия ти живот.

— Усещането за смисъл не е ли тясно свързано с отношението хаос — ред? — попита високият и извади кърпа, с която да избърше потта по бузите си.

На Дани му доскуча. Той първо въртеше стъпала по камъните, после се оглеждаше, а сега се опитваше да се отскубне от прегръдката на майка си, за да продължи разглеждането сам. Ана го пусна, но не отделяше поглед от него.

— Понякога редът и хаосът много си приличат, почти не можеш да разбереш кое кое е, и това често е причина да ти се струва, че всичко е безсмислено. Но чувствата открай време вършат по-сериозна работа що се отнася до разбирането на абстрактни понятия.

Илия и Ана се спогледаха все едно бяха попаднали на конгрес на загубените умове. Но не продължиха нататък. Слънцето печеше още по-жестоко, а в тревата цвърчеше щурец. Дани скачаше върху стъпката на Богинята-майка, стъпваше ту с единия, ту с другия крак.

— Така че ако се чувстваш некомфортно, независимо от броя и качеството на подреденостите, значи се намираш сред хаос. Ако ли пък обратното — ти е съвсем добре насред най-големия хаос, изглежда, си имаш работа с подредена структура. Тук се усещаш съвсем на място, независимо че не разбираш защо. Ето, питай това семейство. Госпожо, как се чувствате тук? — обърна се към Ана дребният.

— Не знам дали се чувствам на място. Но може и да съм била тук преди векове — рече Ана, като леко изкриви усмивката си и погледна Илия крадешком. Чувстваше принуда да се държи разумно, макар Илия изобщо да нямаше намерение да й налага подобно нещо.

— Камъните на п-п-пръв поглед са нахвърляни, но ф-ф-ф-формите им, посоките, а и тия змии… не знам. М-м-май е подредено — добави Илия, който беше разчел притесненията й.

— През следващите дни Беглик Таш ще завладее сънищата ви — каза загадъчно екскурзоводката с квадратната глава. — След това нещата в живота ви се избистрят — последните й думи прозвучаха наистина зловещо.

— Не, не, не ги плаши — махна с ръка дребният. — Беглик Таш не прави нищо подобно — просто тук виждаш неща, за които винаги си знаел, били са у теб през цялото време. Цялата история иде оттам, че ги виждаш изобразени навън.

Ана и Илия едновременно се озърнаха за Дани. Трябваше да тръгват.

Когато излязоха от местността, настроението на детето рязко се смени. То започна да подскача и да се въргаля в тревата, а Ана го навикваше, защото не спираше да се бои от змии. Седнаха до дървената къщурка, която на външен вид приличаше на къщата на Баба Яга, а Дани продължи да щурее, като ту се изкачваше по дървените стълби, ту слизаше. По пътя на връщане се умори и Илия го поноси стотина метра, преди да стигнат до колата. Щом заслизаха по тесния път с колата, Дани мигновено затвори очи и заспа.