Диана Петрова
Ана (97)

97.

Дани и Ана се занимаваха изключително с новото хоби на Дани. Ана го водеше при Ненчо, а след това отработваха новите фокуси, които Дани бе учил по цели следобеди. Ана очевидно се стараеше да помага на Дани да не изостане от училище, но той с такъв ентусиазъм се занимаваше с фокусите, че сърце не й даваше да го отделя от заниманията му. Беше решила да се погрижи за първото му представление пред съучениците, но искаше да изчакат раждането, защото то стремглаво наближаваше.

Коремът й беше увиснал над краката й така, че не можеше нито да ги види, нито да си завърже обувките. Чувстваше се тромава и стъпваше неумело. Краката й отичаха, а под очите й се бяха образували постоянни сенки. През последните няколко седмици сънливостта й отстъпи място на притеснение за онова, което я очакваше. Будеше се често нощем, заставаше до прозореца и гледаше към отблясъците, които хвърляха нощните лампи. Все повече я завладяваше първичният страх на нейните баби и прабаби. Всеки път когато са раждали, те са стъпвали с единия крак в гроба, преповтаряше си тя. По осем-девет-десет раждания. Децата умирали, жените раждали отново. Пак стъпвали там, откъдето можели и да не се върнат. За да живеят, трябвало да бъдат на границата между живота и смъртта.

Ана едва сега се замисляше за повелите на женската съдба, поставени по този начин, но те не й тежаха, така че да я морят, само я изпълваха със страх от предстоящото. Да, може би щеше да умре, но също така да, може би щеше да живее като истинска жена. Всички тези мисли, които биха се считали за част от „предродилната депресия“, при Ана всъщност се проявяваха с неясната симптоматика на духовно прераждане. И тя се страхуваше, страхуваше се за себе си и за детето, което носеше, за Дани, за Илия, за целия си свят, който си заминаваше, за да отвори път на новото.

Страхът й от смъртта я заливаше и денем, и нощем, такъв, какъвто всички го познаваха — оголен до кокал и зъл. Дишаше й се, ядеше й се, сънуваше й се, ходеше й се, любеше й се, припомняха й се минали неща, дори й се болеше.

Илия усещаше промените, които се случваха с Ана, едновременно с унизителната болезненост на мъж, който не бе оплодил жена си, и с радост, която му се струваше неадекватна, неморална и ненормална. Той не можеше да си представи как да заобича дете, което бе резултат на отявлено прелюбодеяние. В любовта не трябваше да се случват такива неща. Никой не трябваше да ги изпитва. Това не беше лесно преодолимо, изобщо даже не беше преодолимо. Имаше само два начина — или да полудее, или да захвърли ума си на друг срещу жълти стотинки. Освен всичко това Илия се беше вкопчил още повече в Дани като в единствена възможност да запази останките от мъжкото в себе си. Дани беше неговата легитимация, че все още бе човешко същество с полагащото му се достойнство.

Двамата се виждаха по-малко отпреди. Сега Дани се занимаваше по цели дни с фокуси, почти не му оставаше време за училище, а когато Илия се връщаше, пребит от работа късно вечер, го целуваше по челото и му пожелаваше лека нощ. Илия се опитваше да навакса през уикендите, но и тогава не успяваше, защото продължаваше да чете за банковата програма. Чувстваше се гузно, но това не му тежеше толкова много, след като виждаше, че Дани не го преживява. Синът му беше толкова вглъбен в собствения си свят, че сякаш виждаше и чуваше единствено през него. Ако Илия разговаряше за фокусите с Дани, Дани можеше да чуе думите му. Но всичко останало — за него момчето нямаше уши.