Диана Петрова
Ана (46)

46.

Ана трябваше да подготви Дани за поредната оперативна корекция на окото през октомври. Лекарите я бяха предупредили, че бе възможно по време на детския растеж да има сраствания на меките тъкани и състоянието на окото да се променя. След повишена честота на подобен тип намеси често се случваше клепачите да се обърнат с миглите навътре и да се предизвика повишено дразнене и инфектиране на тъканта, не беше изключено да навлязат прашинки и да предизвикат усложнения. Ана вече знаеше, че изпълнението на очната протеза бе десетки пъти по-сложно от изпълнението на която и да било друга. Освен опитен хирург, се изискваше и невероятна прецизност — обемното тяло трябваше да се съобрази не само с части от мускулатурата, но и да се предвиди нейното развитие в процеса на растежа, какъвто беше случаят с Дани. Беше чела, че е необходимо лекарят да установи добър контакт с детето, защото освен козметичния резултат от протезирането, беше също толкова важно и отношението на лекуващия екип и семейството. Без втория фактор ефектът от усилията никога нямаше да доведе до траен резултат, както всъщност беше и при всички останали медицински интервенции.

На село, където прекарваха последните си дни, двамата се чувстваха по-добре от всякога. Дани беше започнал да придружава редовно Мутия по къщите, а Ана не се опита да се съпротивлява на това необичайно приятелство. Момчето помагаше на немия, като му подаваше необходимите инструменти, миеше червата наравно с жените и скоро никой вече не се учудваше на уникалната комбина между едноокото хлапе и касапина. По света се случваха какви ли не щуротии, та това ли трябваше да учуди селяните от плевенското село.

Един ден Мутия реши да посвети Дани в тайните на заколението. Жертвата щеше да бъде козле, което Дани нахрани за последен път, преди да го поведат към лобното му място. Поднесе шепа с жито към муцунката му, а животното плахо се приближи. Хапна от ръката му, а после преживя няколко пъти. Дани го гледаше известно време, но не като мило животинче, в отнемането на чийто живот се страхуваше да участва, а като цел.

На село дете да заколи животно не беше нещо необичайно. Още повече ако Мутия щеше да ръководи цялата работа. Селяните бяха любопитни как това щеше да се случи и се уповаваха на Мутия. Той нямаше да ги подведе. Щом това беше волята на немия, нека бъде както кажеше — никой не смееше да му противоречи. Хората се страхуваха от извънречевия отговор — не като нещо равностойно на произнесените думи. И двете бяха израз на човешка воля, но да не говориш винаги имаше по-голяма стойност на село, отколкото да дрънкаш врели-некипели. Мълчанието бе злато, и в случая на Мутия.

Всички се бяха отдръпнали, за да направят място на Дани, който се приближи до козлето с шиш в ръка. Двама души бяха хванали краката на животното, а Мутия държеше главата му, допряна в земята. Дани коленичи, а ръцете му трепереха. Мутия показа на детето мястото, където трябваше да намушка, обърна лицето на Дани към своето с едната си ръка и го погледна в очите. Дани се обърна и наръга животното точно където трябваше. След това, все едно бе вършил тази работа всеки ден, извади шиша и го подаде на Мутия. Козлето потръпна и след няколко секунди умря.

През целия ден след това Дани, който вече беше свикнал да участва в приготовленията на месото, остана мълчалив с едва забележима усмивка на лицето. Може би никой нямаше да я види, освен Ана, когато го прибра в ранната вечер.