Диана Петрова
Ана (6)

6.

Дойде в дома им навръх Петровден. Слънцето блестеше като внезапно изникнала възможност, а Даниел се стараеше да не забрави на колко е години. Осем години — обезателно трябваше да запомни годините си. Тези години идваха при него и си отиваха, не го задушаваха, но и не го изоставяха — трупаха се и запълваха празнините му. Виж за името нещата не стояха така. С радост би се отървал от него, стига новите му родители да се съгласяха. Нищо хубаво не беше видял от това име — само обиди, наказания и тъга. Дори родната му майка не му го беше дала, така му разказваха лелките в дома. Искаше сам да си го избере. Щеше да се кръсти Хектор или Аспарух като онези героични мъже, за които им разказваха в следобедната занималня. Никога нямаше да бъде като тях, поне да носеше името им. Но не, в дома му бяха отнели дори този избор, майка му също, като дори не му беше дала име, преди да го захвърли. Мразеше я, от дън душа я мразеше тази майка. Щом тя се беше държала така с него, значи и той можеше да прави каквото иска със себе си. Веднъж в дома, когато по-големите деца го бяха пребили до едно дърво, той седна на земята, обърна се към дървото и го прегърна. После свлече ръце в основата му и започна да ги търка, търка, така че кожата му се обели и кръв обагри дланите му. Той продължи ожесточено, като стискаше зъби, за да понесе болката от прежулването. Не искаше да спира и нямаше, докато не го забелязаха няколко деца и не отидоха да повикат помощ. Когато един едър служител го отдели от дървото, Дани приличаше на освирепяло зверче. Той захапа едната си рана и докато я гризеше, ръмжеше. Престоя две седмици в болница и още толкова, изолиран от останалите деца в дома.

Служителите в дома бяха свикнали с изобретателността на децата в опитите им да се самонараняват. Сетивата на възпитателите бяха изострени и те често надушваха подобни прояви, още преди малчуганите да знаеха, че щяха да ги извършат. Затова се случваше да затворят някое дете в стаята за изолация, ако буйстваше, или, напротив, бе необичайно инертно и стоеше на едно място, без да реагира. След една нощувка там нещата се уталожваха.

Дани, както го наричаха всички, често се озоваваше в тази стая и даже я обичаше посвоему. Тя го предпазваше от останалите, но не и от самия него. За жалост, нямаше стая за изолация на мислите. Мечтаеше някой ден да изобретят такава. Нямаше да излезе оттам, докато не го извадеха насила. Тишина, ако не можеше да получи любовта, за която копнееше — това щеше да си поръча. Сега тя му се изплъзваше — гласове отвън, гласове отвътре… Когато пораснеше някой ден, щеше да я намери и да се ожени за нея. Щяха да си живеят щастливо двамата.

Мръсен и с уплашен поглед, той седна на края на дивана във всекидневната на Ана и Илия. Ана се опита да се приближи до него, но той се отдръпна встрани. Илия й беше направил знак да не го притеснява и тогава каза:

— И-и-искаш ли да ти покажа нещо?

— Да — блеснаха детските очи.

Илия го заведе в стаята, която му бяха подготвили. Вътре имаше колички, конструктори, а в единия ъгъл и бяла боксова круша с маркер и гъба под нея.

— О-о-обичаш ли да рисуваш?

— Не много.

— Защо? Забавно е.

— Да, забавно е — побърза да изрече Дани в страха си да не противоречи на бъдещия си баща.

— Е-е-ето, когато се ядосаш на някого, може да нарисуваш л-л-л-лицето му тук. А п-п-п-осле — Илия спря за миг, за да си поеме дъх, — после го спукай от бой…

Дани го погледна и горната му устна потрепери. „Мама“, помисли си той. „Стига да знаех как изглежда, бих рисувал само нея.“ А на глас рече:

— Добре.

Вечеряха тихо. Ана няколко пъти се опита да заговори Дани, но той приемаше всеки неин въпрос като изпитание и спираше да яде. Започваше да върти очи, сякаш премисляше кой отговор се очаква да даде. Ана усети това и спря. Стана и дръпна пердетата. През прозореца се изляха стотици уморени лъчи от залязващото слънце. На места те струяха гъсто един до друг и се сливаха в светлинен слънцепад. Други проникваха до далечните ъгли сами като постлани пътеки към пода. Дани впери поглед в прозореца. Очите му се наводниха и той с мъка преглътна. Толкова много лъчи, толкова много възможни пътеки. Чувстваше се на ръба на собствената си пропаст. По който и лъч да тръгнеше, все щеше да пропадне. Нямаше път, който да го изведе към слънцето, а същевременно не можеше и да се скрие изцяло от лъчите. Те винаги го намираха, дори в ъгъла на много мрачна стая. Толкова близо и толкова далеч, неуловимото слънце нито го приемаше, нито го отхвърляше.

Вечерта, когато го сложиха да спи в новата му стая, се въртя дълго, преди да заспи. Накрая затвори очи и му се присъни слънчевата светлина от прозореца. Самият той, легнал в средата на слънцето като на кръстопът, или по-скоро многопът, от който тръгваха всички пътища. Стана му тежко на гърдите, толкова тежко, сякаш носеше товара на човечеството. Хилядите лъчи, хилядите възможни пътища, за които много хора мечтаеха, го смазваха под товара си. Започна да пропада в изгарящата ярка светлина, миг преди да изкрещи в кошмара си.