Диана Петрова
Ана (8)

8.

Единственото, което Ана успя да научи за родителите на Дани, беше, че баща му бе пияница, бездомник, а майка му — дъщерята на някогашната главна възпитателка в дома, която след като родила на седемнайсет, избягала и оттогава никой не знаел нищо за нея. Но това бяха слухове, които лелките в бели престилки й подшушнаха срещу подкуп от триста лева. Все пак техният разказ й даде кураж, че може би никой от двамата нямаше да потърси родителските си права. Ана не се боеше, че тези права можеха да се възвърнат — по закон те вече бяха само нейни и на Илия. Страхуваше се по-скоро за територията си, за границите на собствения си свят. Него пазеше от нахлуване. Малката глупачка, която беше родила Дани, го беше белязала, досущ като в приказките — някой ден вероятно щеше да го открие по сърцевидния светлокафяв белег върху рамото му. Ето къде беше опасността от нахлуване.

Първоначално Ана смяташе, че онова, което й разказа психоложката от „Закрила на детето“, е многократно преувеличено. Не можеше това дете да изпитва по-голяма болка от нейната! След няколко години щеше да забрави всичко, което му се беше случвало в дома, а тя никога нямаше да се освободи от прокобата, че не бе могла да роди собственото си дете. Мисълта за него, русо бебе със сини очи, я преследваше. То беше нейна измишльотина, спасителна фантазия или пагубен мираж. Питаше се дали щеше да й е по-леко, ако някога го беше имала и след това загубила. Тогава може би пустотата в душата й щеше да има бряг — брегът на спомените. А сега какво? Вземаше това дете, излязло от чужда утроба и носещо чужда кръв във вените си. И очакваше то да се държи като нейно. Нима не знаеше дълбоко в себе си, че брегове в болката й нямаше?

А психоложката от „Закрила на детето“ няколко пъти й повтори: Дани носел тежестта на осиновяването и никога нямало да я обича както биологичната си майка. На Ана нито за миг не й хрумна да се откаже при тези думи. Струваше й се, че вече никой няма да успее да я нарани.

Първите нощи Дани често се будеше с крясъци или просто тихо скимтеше. Тогава тя го прегръщаше и го люлееше. Потта му миришеше на бебе, но ако вдишаше от нея дълбоко, се долавяше и суха киселост. Ана си представяше, че като го прегръща, тя всъщност прегръща и избягалата му майка.

След първите няколко седмици една нощ Ана го помоли да разкаже съня си. Очакваше да й откаже, но Дани започна да говори бързо, сякаш се притесняваше, че ей сега Ана ще го прекъсне и ще излезе от стаята, преди да е довършил.

— Изплувам от дъното на морето, излизам отгоре и политам. Там започвам да се задушавам и падам, падам, но вече и морето го няма. Само падам.

Дани се разплака като козле, загубило стадото. Ана го прегърна и се разхълца заедно с него. За първи път от толкова време тя не плачеше за себе си или за нероденото си дете, а за Дани — това толкова чуждо за нея същество. Стори й се, че и тя започва да обича майка му — тази прекрасна и ужасна малка глупачка, която също бе била дете, когато го бе родила. Грешеше, когато си мислеше, че да загуби дете беше по-леко, отколкото да не го бе имала никога. Не й завиждаше, от всички жени с непразни утроби не завиждаше на нея — пустотата на тази жена трябва да беше по-страшна от нейната собствена. Ана изпита съжаление към нея и й се прииска да я беше осиновила заедно с Дани.