Диана Петрова
Ана (70)

70.

Една утрин в девет часа Мая чакаше пред галерията за чуждестранно изкуство. Облечена в дълго червено палто и обута във високи обувки на червени токчета, тя изглеждаше като дама от класа. Когато портиерът пристигна, той я помисли за фръцла от висшето общество, купувач на картини. Огледа се да види дали не я чака скъп мерцедес наоколо, не видя такъв и, незнайно защо, се притесни още повече.

— За съжаление не мога да ви пусна… Първо трябва да дойде уредникът. Такива са правилата — смотолеви той.

— Ще почакам — отвърна Мая и се усмихна.

— Заповядайте вътре, седнете — рече портиерът, който предложи стол в портиерната си, но мигновено съжали, защото да предлагаш на дама от висшето общество да седне в портиерната на музея, изведнъж му се стори глупаво. — Ще ви пренеса един стол при картините.

Той се бори известно време да изнесе стола от тясната портиерна, накрая успя и настани гостенката срещу африканските скулптури на първия етаж. Мая седна срещу женски идол с широк таз и се облегна. Портиерът се суетеше още известно време, но тя не даваше признаци да желае да разговаря с него и той тихомълком се оттегли.

Тишината в залата рано сутринта, сумракът в музея, далечното бучене на колите отвън, скулптурите — всичко това напомни на Мая за една внезапна изповед от миналото й. Беше съвсем малка и се беше разболяла от ангина. Майка й й беше заръчала да не излиза от леглото, освен когато трябваше да пие чай. След това беше побързала да иде на работа в дома. Соня Табакова никога не би останала вкъщи заради някаква си ангина. Винаги изоставените деца и техните проблеми бяха по-важни. Огорчена и самотна, Мая я изчака да излезе рано сутринта, облече се и като залиташе, се отправи към църквата „Александър Невски“. По тялото й преминаваха тръпките на треската й, виеше й се свят, но тя беше решила да иде. Пусна я мъж във всекидневно облекло и с брада. След това, като я огледа с любопитство, й рече:

— Ти за какво, чадо, толкова рано?

След като Мая се опита да му отговори, но от устата й излязоха само объркани, накъсани думи, той я прекъсна, като й направи знак да влезе вътре, все едно я канеше у дома.

— Ей сега ида.

И излезе, за да облече църковната си дреха. Мая остана сама в църквата сред иконите, далечния шум от преминаващи коли и наситената с духове тишина. Гледаше нагоре и встрани. Прозорците бяха толкова високо, а тя беше там долу, нежелана от собствената си майка и горяща от високата температура. Не беше вярваща, никой не я беше възпитавал в християнската вяра, но за първи път през живота си почувства бог, нещото, за което всеки избягваше да говори през годините на комунизма.

— Да се изповядаш ли идеш, чедо? — попита я тихо свещеникът, който й се стори по-различен в черната си дреха, някак по-достоен за уважение.

— Не — уплаши се Мая. Тя стана и тръгна да излиза от църквата с очи, които горяха по-силно от челото й.

Мая никога не забрави този момент, когато беше останала сама в църквата, момента, в който тя за първи път осъзна, че не е сама. Дори майка й да я изоставеше, дори целият свят да я изоставеше, нейният бог съществуваше от тази утрин нататък. Тя не можеше да си го представи, нито да обясни някому какво представлява той, но го усети в сумрака и тишината на църковния въздух.

Сега, когато беше останала сама в галерията и наблюдаваше скулптурата на африканския женски идол, вероятно символ на плодородието, тя отново го усети.

— Здравейте — прекъсна мислите й Илия. — Мога ли да помогна с нещо?

— Помните ли ме, казвам се Мая — подаде тя ръка и стана. — Исках да поговоря с вас за майка ми — Соня Табакова.

Мая го изгледа отгоре до долу. Илия направи същото с нея.

— Леля С-с-соня — рече Илия, проклинайки за хиляден път заекването си, макар сега то да беше много по-слабо отпреди.

— Да — гласът й пропадна, като издаде горчивината й. — Исках… да попитам… — устата й потрепери. Сълзите й потекоха, неканени.

— Заповядайте, моля — слабостта й даде кураж на Илия. — Ще ви разкажа каквото знам за нея.

Той я покани в кабинета си и й предложи чай.

— Ментов, ако имате — подсмърчаше Мая.

Щом седнаха, а двете чаши пред тях извиха пара, те се спогледаха мълчаливо за миг.

— Познавахме се по съседски. Понякога ми носеше нещо сготвено, а аз й разказвах за живота си. Аз… не м-м-мога да имам деца — човек се чувства изоставен, досущ като децата в дома, където е работила на младини. Може би дори повече.

— Предполагам — каза Мая.

Настъпи кратко мълчание.

— Смъртта й разби една от илюзиите ми… става дума за картина. Може и да сте чували за нея по телевизията. Картината с кървавите вени.

— Чудото ли?

— Да, „чудото“, което не е никакво чудо.

— Но доколкото знам никъде картината не „се държи“ така, както в тази галерия. Може би някой ден ще я върнат тук.

— Вижте. Не знам защо съм откровен с вас. Мож-жжже би това, което ще направя сега, е най-голямата глупост в живота ми. Но не ми пука… — и Илия й разказа всичко за картината.

Щом свърши, срещна празния поглед на Мая.

— Да, майка ми беше способна да разруши всичко край себе си, и все не съзнаваше бе, мама му стара.

— Но — засмя се Илия на псувнята й, — нищо не е разрушавала. Всичко се оказа плод на въображението ми.

— Вие не я познавате… както и да е. Благодаря ви за отделеното време — Мая стана.

— Но, моля ви, за мен беше удоволствие. Идвайте, когато пожелаете. Музеят винаги ще е отворен за вас.

— Ще запазя тайната ви — отвърна Мая.

— Все едно. И без това всичко отива по дяволите.

— Господин уредник… Илия — рече Мая, а очите й заблестяха. — Да идеш по дяволите понякога е по-добре, отколкото да останеш тук.

Илия изпрати Мая до вратата, а после дълго гледа след нея. Вън заросяваше, а косите й се развяваха, подухвани от вятъра.

— Забележителна дама — рече портиерът.

— Тя няма да се върне повече тук — отбеляза Илия.